автор: DimitarG

Замаяна в библейската си сложност,
съдбата няма време да се случва
на бедуините, на мен, на всички живи,
ръкоположени като пчели в ливадата,
която сменя всеки ден косата си.
Където има толкова нектар,
че цели вечности остава във цветята,
във виното на някой гръцки остров,
във мексикански кактус, в ледовете...
Каквото и да кажа, ще е вярно.
Каквото и да кажа за съдбата.
Не ни спестява нищо, а не спира
и поотделна е единствена надеждата
да караш сърф в Хавай,
да пиеш джин
на някой бар във Бали или Фиджи.
Да нарисуваш сънната Аляска
или сълзата на Аллах,
или червеното в шума на Ниагара.
Ще тропаме в едни и същи порти.
Накрая. Споменавайки съдбата.
Ведно със далите обети и с децата.
От далите обет ще искат повече.
Ръцете даващи ще носят светлината.
Аз искам своя Тадж Махал и във замяна
не ще роптая пред онези порти
за всички шумни карнавали и животи,
които няма да се случат на очите ми.
Аз имам няколко крайречни камъка,
деца и спътница във земните ми походи -
достатъчни причини за религия,
за храмове и многоточия.