автор: jantreya

провокирано от Зинка
(хранително-вкусова поезия :))))

Заседна ми. На гърлото заседна,
щом казах, че не мога да напиша
за лютеница стих и до последно
това ми е в акъла. Все въздишам.
Предизвикателство е. Брей ще ме затрие!
Как тъй : ”Не мога”? Гордостта ми рипа.
Каквото ще да става ще открия
рецептата за стих, и то изпипан.

В началото са чушките, естествено-
червени, сочни, прясно изтърбушени,
опънати на ламарина, плесната
над огъня, стъкмен с мерак за чушките.
Цвъртят, ухаят, кротичко загарят,
като бамбина легнала на плажа.
Обръщам с щипката понеже парят,
а няма как гърба да им намажа.
Дими в носа и сълзите ми текват,
обаче съм устойчива до дупка.
Подсмърчам, кръст навеждам, чак се секвам.
Измислям стойки с по- лежерна чупка.
Час – два. Почти без въздух и без сили,
но краят се задава. Свършват чушките.
Запарени, приплескани, изстинали.
Очакват кожата им да ошушкам.
Ох, трудна работа! И много пипкава
да белиш чушки леко недопечени.
Едвам изтраях, белех и подрипвах,
а на езика клетви неизречени.
Но и това най-после стигна края.
След туй започна мелене и бъркане.
Доматки, оливце. А как ухае!!!
Денят отмина, вече съм побъркана.
Когато взе на вкус да ми допада
и консистенцията ми хареса,
отчупех къшей хлебец и с наслада
похапнах с апетит на поетеса.
Доволно се натъпках, до пресита.
Не лютеница, а поема стана.
В бурканите- егати колорита!!!
И след това за час, за два в казана.

И зор, и муза. Сълзи и сополи.
Това бе всичко.Творческа наслада.
„Душата ми... Душата ми се моли...”
А лютеницата ми и бе награда.