Сърцата ни понякога са слаби.
Понякога кръвта ни колеблива
съсирва в нас натрупан гняв на клади
и стресната започва да изстива.
Понякога не е поток спокоен
и лумва след отприщените вади
на чувствата, с които е устроен
животът ни и... често там ни дави.
Пренасяме
безкрайните си грижи
улисани,
защото сме човеци.
Лъжлив кураж зарежда ни със сили
и често заслепява както свети...
Препъваме се с крачки колебливи
и падаме – безпомощни и слаби
в чаршафите на болничните зими,
където вее студ и... малко плаши...
Не сме железни. Границата тънка
чертае до където е предела.
Преминем ли я – стигаме отвънка,
а там ветрее мъртво акварела...
Сърцата ни... Понякога напомнят
за себе си,
но твърде изморени
пропукват се – една чуплива стомна
изтичаща край сухите ни вени.