Сега не чувам стържещият звук
от старата раздрънкана китара.
Мелодия от есенен капчук
e eлексир за вечната ми рана.
Отдавна съм разбрала, че сънят
е отражение на огледало,
където по проект на мисълта
оглеждам време не живяно.
Осъмвам в илюзорни дни, където
всяка стъпка съм предначертала.
Векове, преди да се яви морето,
аз дълбините му съм опознала.
Разхвърляла съм всичките си дни
на купчини житейски мелодрами.
Там, в ъгъла на стаята стои
надеждата, която все ме мами,
че някъде по пътя ще роди,
любов от вечност в мен живяла
и раната така ще заличи...
Капчукът е китара остаряла.