автор: alfa_c

Познавам всеки камък в този зид,
троших насреща ехото си...
Свикнах.
Донесох думи – да го надградиш,
случаен звук от мен да не прониква.
Каквото дадох – щедро си задръж,
стисни го,
както аз го стисках в шепи,
да бликне сила в слабостта на мъж
и нещо по ръцете да засвети.
Дръж здраво!
Диша ли?
Стисни!
... то колко е живот, че да не секне...
Изтрий следите, майсторе! Гради
зида, пред който ехото з-заеква.

Отглеждах дълго тръни тишина,
подкастрена и свежо аранжирана...
Сега разцъфна, диво избуя.

Честити да сме!
Глухи и невидими.