„Тихо... тихо...
Започва война. Някой каза: "Война!".
В тази утрин загинаха четири детски усмивки.”
Secret Rose
Те са отново тук - в луксозния хотел - все същите богаташи...
Жената, дето от години им прислужва, и тя е тук. И добре ѝ плащат. Има хиляда – две хиляди в банката. Има също и сребърни коси, и - вероятно -
някакви дребни проблеми, свързани с малък град - далеч-далеч - някъде в най-долния ъгъл на географския шкаф, на който днес никой разумен човек днес не би отворил чекмеджето...
Докато чисти пода и розовите тоалетни, жената често се стряска от някакви спомени и гледа за миг ококорено, безумно и тъпо... Но после очите ѝ се отпускат, лицето порозовява, като на събуден човек, който току-що нищо не е сънувал. А ръцете ѝ пак се завъртат механично в познатите движения над тоалетната чиния или над нещо подобно и обло...
Но ставаше дума и за богатите курортисти.
Те са изтънчени хора, знаещи как се държи ножа и чашата. Те умеят да разговарят за Моцарт и Гьоте. Тананикат си "деветата", докато се разхождат сред затрогващите природни забележителности. Обстрелват се помежду си със свръх-свободните си разбирания за секса, докато са изящно пийнали пред бара. Понякога имат проблеми - как да изневерят на брачния си партньор със случаен екзотичен плебей, който да им остави спомен за джунглата, до чиято низост иначе никога падат...
Един от богаташите на средна възраст, вдовец и махмурлия от няколко месеца насам, вижда как жената деликатно почиства килима от мръсотията, която е направил нощес в спалнята си. Наслаждава се на задните ѝ части, напомнящи на задника на кобилата му Елизабет. Тънкият мирис на клозет, придобит от естеството място на работата ѝ, възбужда страстта му към умерените извращения. Посребрените ѝ коси и вглъбеният ѝ поглед той възприема като признак на самотност и жажда за нещо по-висше от това да си долнопробно нищо. Затова той напада тялото, което се е самопровъзгласило за мъртво...
Жената сепнато се изправя и се обръща. Това той тълкува като готовност за себеотдаване. Тя не се възпротивява на спиртосаната пиянска целувка и на лигавия език, навиращ се между устните ѝ. Снагата ѝ е напълно отпусната и безразлична, като мокра кърпа за еднократно ползване, която вече е използвана. Не помръдва, докато той разкопчава работната ѝ манта и смъква евтиното ѝ бельо. Очите ѝ гледат нагоре, докато той я хвърля на широката спалня, където косите ѝ се разпръсват като изпусната суха буца пръст. Тялото ѝ се разчеква като труп на изкормена млада юница. Ръцете ѝ се разперват встрани като тежки корици на антикварна книга, написана на латински език, изпълваща стаята с дим от историческа скръб...
Хипербогаташът не забелязва нищо, докато се наслаждава на собствената си мъжественост. Едва когато изсумтява доволен, той разбира, че лежи върху безчувствена мумия. Това е страшно, нетърпимо ужасно! Той се сепва, разтреперва се целият... Жената е толкова ледена! Дали не е вещица или електрически вампир, който сега да изсмуче дъха му с прахосмукачката?!...
Не!... Той трябва да се предпази... Да я умилостиви!... Да ѝ даде пари!... Колко? - сто или двеста? Не! – най-добре – триста! Само да се махне от спокойния му, макар и умерено-ексцентричен живот! Ръката с парите се протяга колебливо... Все пак – да даде... или – не...
Жената дори не го и поглежда. Става, облича си униформата на машина за чистене. Взима си четката, кофата и прохосмукачката и се затътря към следващата стая на хотелския етаж, където живее стар невротик, чиято кобила се казва Корнелия.