автор: erka

Ненарочно минавам
край кривата портичка
със изтръгната панта
и увиснали крайща,
просто нещо зад нея
ме притегля до болка -
една гола фасада
насред двора обраснал.
Пожълтял е отгоре й
старият кестен,
смъква дрипави ризи
от неслучено лято,
а сред клоните тъжно
висят паяжини -
сакаш някой е връзвал
капани за вятър,
но е хванал единствено
неразтворени изгреви -
несъбран от раздялата
потъмнял е оранжа,
сякаш някой е искал,
да забрави обичане,
да забрави до край
как очаква душата.
Сякаш някой е искал
да забрави до празно
всеки поглед, сълза,
всяко плахо докосване...
...аз край кривата портичка
ненарочно минавам,
а била ли съм, всъщност
тук...не помня, не помня.