В белия дроб на миньора дремят оловни войници.
Дим от барут, пепел и сажди.
Всички се давим и пак се спасяваме.
За да се мразим. И унижаваме, плачейки.
Само една битова сатира има в този живот.
В този на лебедите има и нещо красиво.
Който първи нападне, ще стане за смях.
А другият никога
няма да може да види.
Колко големи са църквите в малкия град?
Колко безжизнени бели души са изгнили?
Кой го е грижа за Слънцето, когато отзад
дебнат съмненията...
И рухва небето без сили.
Трябва да кажеш на някого всичко това,
което те стяга, когато не можеш да плачеш.
Любов да намериш – тъй лакома, черна ламя.
Пропадайки в трапа, уверено, гордо да крачиш.
И даже във шепа свирепо да стиснеш света,
надали някакъв възглас ще чуеш.
Дълбоко в душата ти, скрита, таи се тъга,
която ти дава
човешко лице за пред другите.