автор: yotovava

Когато се родих като вода,
болеше ме от спомена за извор,
от който бликнах първо в светлина,
а после дълго любихме се с изгрева.

И бях кристалът, срязал на нощта
зеницата до кривата й ядка.
Изтече слънцето – солена бях,
наесен загорчах, напролет – сладка.

А трънчето, с което си приших
на робата си слънчеви пайети,
чертица беше в ненадеен стих,
издраскана нехайно от поета.

И с нея той разлисти синеви,
в които вятърът да бъде сигла,
и аз – дъхът му – като тънък дим
успях към небесата да се вдигна.

Там Бог изплака ме за нов живот
и ме търкулна – да ви бъда спътник,
във мен да дирите и бряг, и брод,
и покривало за наболи стръкове.

И бях в очите на жена, а мъж
отпи ме жадно в топлите си шепи.
От морзовата азбука на дъжд
научих се на ритъма сонетен.

Но що е грях и чистота узнах
в сълзите върху детските ресници,
които ангелът в перо събра
и с него тези стихове написа.