автор: vitoriovitalis

Последни октомврийски вечери –
без вятър, без мъгли и дъжд.
Целуват се по ъглите засенчени
момиче и момче, жена и мъж.

Почти до гребена на планината
гори звезда – като забравен фас.
И хората се щукат в тъмнината
на тихия вечерен час.

Изопнат като струна, аз вървя нататък –
по моя път неведом, неразбран.
И търся инстинктивно мрака,
във който винаги оставам сам.

Един и същи е маршрутът
на мойте дни и моя стих.
И моята въздишка глуха
едва достига този ъгъл тих.

Кой знае, може би човекът,
вървящ до мен, или на сън
ще трепне някой някога от ехо
на странен и самотен звън...