автор: iszaard

Из "Титаните", "Метафизика на въображението"

Като че ли в Историята на изкуството няма спор относно това кои са първите творци. Находките от праисторическо време сочат почти категорично, че това са мъжете ловци. Дали е точно така едва ли ще разберем някога, защото не знаем от кога в действителност датира познатото ни и прието от науката разделение на труда.

И все пак скалните рисунки, открити в пещерите в Южна Испания например, сочат поне кой е бил първият извор на вдъхновение, а с това и първото осъзнаване на връзката с природата – животното. Първоначално задължително условие за оцеляване, а след това и символ на сила, то е залегнало толкова дълбоко в онова, което вече свикнахме да наричаме подсъзнание, че дори и днес трудно можем да избягаме (ако изобщо желаем това), особено в символиката на съня, от преклонението си към него и като че ли от очакването то да ни разкрие онова, което просветеното ни, но все още ограничено схващане за света, не може да възприеме.
Едва ли има по интересен начин да бъде опозната историята на човечеството от проследяването на развитието на мита. Тези приказни истории, разказвани хилядолетия от баща на син, от дядо на внук, интерпретирани по безкрайно различни начини във времето, са всъщност онази част от битието, от която сме изградили нашата човешка действителност, нашият малък (в сравнение с безкрайността) субективен свят.
Колкото и да се опитваме да попълним празнотите в схващанията си за онова, което съпровожда живота, а и онова, което го поражда, пак не можем да избягаме от склонността си да сравняваме противоположности. Ден и нощ, битие и небитие, сън и будност, сила и слабост, живот и смърт, черно и бяло – тези образи силно ни вълнуват, за да изградят не само нашата религиозност (специфична за всеки, но задължителна даденост, въпреки нежеланието на мнозина да признаят това), но и отношението ни към творчеството като такова.
Мъжът ловец, мъжът победител, се превръща във времето в най-съкровената част от душата на твореца, защото самата специфика на неговото занимание – въплъщаването на идеите в материята, го принуждава да воюва за това. И няма как да бъде иначе, защото леността и страха, отричат всяко изкуство. Ако си представим само за миг колко много идеи и желания преминават през съзнанието ни всеки миг, можем да предположим какво се случва в ума и душата на всеки, който копнее да победи живота. Как да стори това освен чрез непрестанни победи над страха си, чрез непрекъснато самодоказване във величавата битка с хаоса, и съответно злото, които преписваме на небитието. И едва ли е случайно, че същината на човешката космогония, нейният корен е утвърждаването на един над друг (съответно на добрия над лошия, на младия над стария, на жертвата над палача и в крайна сметка продължението на живота за сметка на смъртта). Само два или три космогонични примера биха били достатъчни да докажат с категоричност колко дълбоко в същината на човека е залегнало желанието за победа и господство и съответно колко основополагащи са те в инстинкта за творчество. Истина е обаче, че митът за утвърждаването на героя и неговите победи, разказани по различни начини, и за неговата сила, разгледана в различни аспекти – духовен и физически, присъстват във всички човешки култури. Понякога (а вероятно в различни периоди на мир или война) разказвачът акцентира на едно или друго качество на героя, само за да предположи неговата противоположност и с това да обърне внимание на необходимостта от една непрестанна война с хаоса и злото, с предполагащото се от само себе си небитие. И все пак особен интерес би трябвало да представлява космогоничният мит за титаните – първото поколение богове, деца на Небето и Земята. Войната между старостта и младостта, като най-свързаните с всеки човешки живот противоположности, поставя изключително интересния въпрос не само какъв всъщност е произходът на човечеството, но и за същината на връзката ни със самия акт на Сътворението, с нашето най-дълбоко осъзнаване на тази връзка.
И трябва ли да убиваме, а след това да се кичим с атрибута на силата (части от умъртвеното животно, което всъщност боготворим, защото искаме да станем като него), за да продължим да бъдем себе си, за да съществуваме като отделни индивиди, и в духовен и във физически план?! И разбира се, доколко всяко убийство (на някого или нещо в нас и извън нас самите) ни дава самосъзнанието на един победил небитието Бог, на една утвърдила се същност?
„Дали умря, не ни е нужен втори”! би трябвало да бъде ясен и добре осмислен призив към съвременните творци, но доколко е възможно да се оттърсим от желанието си да фетишизираме своята лична връзка с Бог - способността си да творим. В тази наистина титанична битка (раждането на едно произведение) можем ли да въвлечем обчайната склонност към сегментация, но насочена този път срещу нашия абсолютен инстинкт (дуалността на оцеляването и унищожението)? С други думи способен ли е творецът да избяга от своята себичност и желание да властва, всъщност над целия свят, да се превърне в крайно миролюбово, пасивно същество, без да се откаже от специфичното си право „да граби” от небитието битие, от нищото да твори светове, мъката да превръща в красота, а омразата и леността в любов?
Да убиеш Кронос – бащата, старото, онова, което си заварил, за да утвърдиш собствената си идея за красота, своят собствен свят, отразяващ по неповторим начин светлината във всички нейни аспекти, вероятно е основата на всяко творчество. Защото няма как да бъде казано нещо ново в изкуството, ако не се изолира, отрече, пренебрегне или промени старото, ако не се използва нов език, ако най-сетне не се извоюва така необходимата победа над небитието. Разбира се, от гледна точка на психологията, може да се разсъждава на практика безкрайно в тази посока. Факт е, че този непрекъснато повтарящ се процес – инстинктът за съхранение и унищожение, рефлектира върху характера на твореца, формира го, сякаш нанасяйки силни удари с чук, за да създаде в крайна сметка едно същество, напомнящо по-скоро трагичен титан, който подобно на Кронос, по идея на своята майка, скопява баща си - Небето, за да прекрати неговата безкрайна плодовитост. Но това всъщност е само началото на ужасната борба, в която е увлечен творецът, защото страхувайки се от собствените си деца (своите творби), той не смее да ги остави сами в огромния страшен свят, където ги очаква или безсмъртие или пълно унищожение, и предпочита (увлечен от огромната си алчност) да ги погълне, за да останат завинаги част от него. Всичко това, разбира се, е крайно несправедливо – та за какво всъщност е изкуството, и не може да бъде желаната пълна победа. Да убие Кронос – алчността, нежеланието да се раздели с творческите си деца и им даде самостоятелен живот, защото всъщност те не му принадлежат като продукт на връзката с Абсолюта, с Небитието, е най-истинската победа на твореца.