автор: ATROPA

229.
Николай и Стефка, зашеметени от преживяното се прегърнаха и преди да докоснат устните си чуха шум отляво. В дъното двукрилата мраморна врата бавно се отваряше и светлината нахлуваше в нея.
Можеха ясно да се различат две златни статуи на девойки, седнали на каменни столове, а зад тях вдълбан в скалата гардероб със седем мраморни врати.
И когато направиха първата крачка към първата стая на съкровището на Вълчан войвода, зад себе си чуха крясък и пляскане на криле. Уплашени се обърнаха и видяха двата гларуса – Черноокия и Белокосата да летят към тях. Бяха много разтревожени. Искаха да им кажат нещо на своя език, но Николай и Стефка още не бяха го научили.
Обиколиха ги три пъти с непрестанно грачене и се отправиха към тясната дупка, откъдето бяха влезли в Божествения храм. Николай и Стефка ги гледаха като изумени. Гларусите още веднъж долетяха до тях, обиколиха ги три пъти и отново се насочиха към тясната дупка. Нямаше смисъл да го правят още веднъж. Николай и Стефка проумяха какво искаха да им кажат.
Грозеше ги опасност. Може би прилива беше започнал и трябваше бързо да излязат от пещерата.


230.
Облякоха се набързо и вземайки само фенерчетата си, без каски, се затичаха към прохода, където гларусите нетърпеливо приплясваха с криле. Белокосата се шмугна първа. След нея Черноокия, Стефка и Николай. Запровираха се през тъмния коридор към малката осветена зала със седем прохода. Сякаш пътят им нямаше край. А възможно ли е да са го сбъркали. Но нали когато идваха не забелязаха други отклонения? И все пак – си мислеха Николай и Стефка – когато забелязаха пред себе си светлина ускориха крачките си, а гларусите полетяха към нея. Всичко беше наред. Не бяха сбъркали пътя. След малко щяха да излязат на площадката в осветената зала. А оттам, като слязат по седемте стъпала, а после през другия коридор и... До ушите им стигаше шум, който се увеличаваше. Гларусите не се виждаха вече пред тях. Стигнаха до стеснението в коридора, което водеше към малката осветена зала с площадката. Пролазиха и излязоха на нея. Гларусите бяха там, застинали, като статуи. Когато Стефка и Николай погледнаха надолу и те се вкамениха.

231.
На два метра под тях, залата, която приличаше на басейн с площадка за скокове, беше пълна с вода. Но нивото не се покачваше. Изглежда, че водата, която при прилива нахлува през отвора на пещерата и достига до малката зала, се разпределя през шестте й прохода на дъното, които никой не знае докъде водят.
Бяха в плен.
В плен за една година.
Имаше ли някаква надежда за спасение?
И... вместо да отправят очи нагоре за помощ, те ги отправиха надолу, където водата се размърда и от нея изскочиха двата делфина.

232.
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ