автор: Radost-ina

Сълзата - лирическа спътница, ваятелка на душата и енигма в човешките емоции, пораждаща нескончаеми многопластови въпроси. Дълбок кладенец на вдъхновението и чудодеен елексир, който променя съзнанието.

Сълзата-потвърждение на възторга ни, разтваряща боите на радостта или сълзата, бликнала от страданието, напомняйки пречистващ сетивата ни извор? Коя сълза ни е нужна повече днес? Коя е тази сълза, която ни прави по-духовни и далновидни? Коя е сълзата, която изгражда у нас добродетели, превръщайки душите в цветни градини и отваря очите ни за истинските им потребности? Коя сълза е достойна проява на любовта ни към Бог, ближния и Родината?
Съзидателната сълза в различните й най-нужни форми е рожба на страданието. И Всевишният ни я е дарил щедро така, както и сълзата от щастие. Вътрешно си задаваме въпроса „Защо?”. Защо ли наистина? Когато страдаме ни боли. Но как иначе можем да бъдем съпричастни към чуждото нещастие, ако сами не сме преминали през трудни изпитания, провокирали тъжна сълза у нас? Как да обърнем очи навътре към себе си, ако не се терзаем за слабостите си? Как да отсяваме проблемите на обществото ни, ако не се тревожим за него и не ни се плаче от несправедливостите и грешните стъпки? А как една творческа личност би изразила най-точно душата на своя съвременник, ако не съпреживява? Как би вникнала в нея и разчела посланията й без ориентира на духовността, бликнала от сълзата на себеусъвършенстването и отговорността?
Ако никога не сме страдали бихме заприличали на панелни кутийки, в които душите се задушават, недостигнали до свободата си, основаваща се на морални ценности. Свободата, без която не можем да виждаме, преценяваме и правим прозрения, и правилни избори.
Душата ти светулчица-неонка
с изплаканото в своя земен път-
свободна е и стойностни закони
у нея доброправедно орат.
Колко по-различно би било, ако всеки един от нас изплаче сълзата на покаянието, започнал да се безпокои за греховете си като отделя белите от черните бобови зърна, подобно главния герой в забележителната творба на Елин Пелин „Чорба от греховете на о. Никодим”. Ето с тази сълза ние ще се изградим постепенно в по-нравствени хора. И ще се убедим, че с нея пречистването на душата ни тържествува над радостите на тялото. И Бог ще ни украси с цъфтеж така, както окичва и полската трева, защото тази самокритична сълза ни води в Неговия път и любовта към Него.
Стойностната сълза е в основата и на обичта към ближния. И душата ни има потребност от нея така, както земята и посевите се нуждаят от вода. Вниквайки в страданията на Христос за спасението на човешкия ни род ние можем да се отърсим от себичността, индивидуализма и гордостта си. Умеем ли да състрадаваме като плачем благородно за другите, няма да се уподобим на онези каменисти места, където семената на най-висшето човешко чувство не покълват, защото една от заповедите на Спасителя е: „Възлюби ближния си като себе си”.

Зная, ако днес скърбим за брат си
този свят ще ни отвори Рая.
С любовта, родена от сълзата ни
ще намерим пътя към Безкрая.
Особено необходима е била винаги сълзата, която изкристализира над личните проблеми и неразрешени въпроси - която идва от загрижеността за род и Родина. Изплуват думите на неповторимия със своите философски внушения поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата съдба в една превръща.” Неговото откровение смайва, приковава и дълбоко вълнува, защото авторът не страда просто за себе си, а е постигнал онова възвишено сливане с тегобите на Родината, което е проява на патриотизъм. Патриархът на българската ни литература Иван Вазов също плаче в своите „свободни песни”, мислейки за Отечеството, страдайки за съдбата му :
„И тъй душата ми, кат се побуни,
гуслата грабвам, струните скъсвам,
па я нагласям с по-нови струни
с мойте сълзи аз ги поръсвам.”
Една личност, при която липсва сълза за Родината духовно боледува. Това е бягство от гражданска отговорност , вид късогледство или своеобразно оглушаване. А на нас ни е необходимо повече от всякога да чуваме гласа на преподобния отец Пайсий Хилендарски, който повелява: „O, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не пишеш на своя роден език?” и да изплачем неговата родолюбива сълза, която ще ни обедини и запази като народ, опълчил се на новоизграждащата се световна Вавилонска кула. Сълза, която да накара децата ни да се завърнат в родните гнезда и да работят за нея, осъзнали думите на Сенека: „Родината не се обича затова, че е велика, а затова, че е своя.”
Непреходността в ценностите ни винаги е била свързана със сълзата от страдание. Именно така са се раждали най-стойностните цели, идеи и морал.
Появила се от люлката ни и продължаваща до самия ни край, тя е градивна тогава, когато се излива в дълбините мъдростта.
Ти плачеш от рождението свое.
И този плач прелива до смъртта.
Знай, не смеха дарява ти покоя,
а всяка извисила те сълза.
В момента ние се нуждаем най-много от тази съзидателна и многолика, напояваща и спасителна сълза, произтичаща от страданието, която утвърждава човешката същност, събирайки усилията ни да съхраним традициите и ценностите си. Но тази сълза не бива да бъде бъркана с онази на поражението, самосъжалението и унинието. И трябва да я изплачем първо ние - пишещите, давайки си сметка за смисъла на съществуването ни и предназначението на Словото.

Радостина Драгоева
26.09.2012 г.