автор: Milvushina

Тръгнал Зайо през гората
Де го отведат краката
Бягал, тичал, не се спирал
Нито вкъщи се прибирал.

Ей ги мечо и мецана
Бъркат гозба във казана.
„Накъде, бе, Зайо, бягаш?
За зима трябва да се стягаш!
Спри се малко, почини си,
Чорбица топла похапни си.”

„Ще се беся, ще се тровя
Или с нож ще се заколя
Вземат ме за идиот
Писна ми от тоз живот!

Поет съм аз и то велик!
А те ме мислят за смешник.
В това ужасно положение
Не виждам никакво спасение.”

„Зайо Байо, ти си луд!
Всичко се постига с труд.
Поезията ти не струва.
Прибирай се, недей лудува!
Връщай се при твойта зайка.
На децата ти нали е майка?”

Ала Зайо не се спирал
През гората галопирал.
Вижда го лисица едра.
Пита го с усмивка ведра:

„Струваш ми се уморен!
Де отиваш в този ден?”
Почнал Зайо да се жали:
„Ще се беся, не разбра ли?”

„Зайо, я се успокой!
Тръгна да се бесиш!? Стой!
Ама че си глупав ти.
По-добре се потруди!”

Заекът не я и слуша
Че му е дошло до гуша.
Поет е той, но неразбран,
Тъжен и онеправдан!

Чула сойка и му вика,
Кацнала на трепетлика:
„Стига, Зайо! Я се спри
Малко и се вразуми.

Абре ти да не си луд?
Я опитай с малко труд!
Какъв поет си ти, бре, малък?
Виж се само, ти си жалък!

Шут си ти, а не поет!
Все се правиш на зает.
Стихове ще съчиняваш, а?
Не и в нашата гора!"

Спрял се Зайо, ще се беси.
От дърво ще се провеси.
С поезия не се живее!
Всяка птица му се смее.

Вързал си въже. Ще скача.
Краят идва за писача!
Ала да скочи той не смее.
Още иска да лудее!

Животът заешки, но мил!
Не би се с него разделил!
„Наближава зима, идва студ...
Ще се стопля аз със малко труд...”