автор: cataphractus

Примитивни носители, каза си съществото и потръпна. Ама че примитивни носители! Чак е обидно.
То продължи да мисли за тях, но една частица от него... тоест не, всяка част от него дълбоко в себе си знаеше, че проблемът не са носителите, а информацията, която съдържаха. Дори на този етап не можеше да я възприеме по друг начин, освен като откровение.
Създанието нямаше име. Имената не бяха важни в неговия свят, те бяха без значение за оцеляването. Имаше обаче разум, при това далеч надминаващ квотата, изискуема по вселенските стандарти, за да бъде смятан видът за разумен, и даже в някаква степен подлежащ на объркване с Недопустимата Гениалност.
Извикайте в представите си нещо средно между снежинка, октопод и коралов риф, и ще добиете бегла идея за това как изглеждаше съществото. Добавете интелект, работещ като при пчелните рояци, и ще разберете на какво беше способно. Ако се приеме за верен постулатът, че разумните видове необратимо изменят средата си на живот, расата на съществото се явяваше галактически шампион в дисциплината: те без съмнение го правеха, но така, че изобщо не личеше.
Всяко от създанията започваше като бледозеленикаво петънце на морското дъно – не на много дълбоко, за да има достатъчно светлина поне в началото, и не на твърде плитко, просто за всеки случай. Съществата бяха на върха в хранителната верига... по-точно е да се каже, че бяха на върха и в двата й края, но предпазливостта никога не е излишна.
Няколко завъртания на планетата около оста й по-късно петънцето вече излъчваше леко собствено сияние от шест еднакви разклонения/пипала. Всяко от тях се разрастваше на свой ред, теоретично до безкрай, като поради огромните размери на съществото нервната му система бе измислила един хитър трик: нямаше строго определен център, и дори нямаше физически граници. Стига да оформеше шест разклонения, всеки един от сегментите можеше да се отдели и да живее напълно самостоятелно, запазвайки съзнанието и опита на цялото същество. Обикновено това се случваше за кратко, тъй като в самата плът на създанията бе заложена необходимостта да бъдат част от нещо. Малка подробност в случая е, че неистово копнееха да бъдат част от себе си, а най-чудесното, онова, което би могло да се определи като изблик на еволюционна гениалност – че сегментите предаваха новоусвоеното на цялото същество още в момента на докосването до него.
Както споменахме, съществата бяха морски обитатели. От време на време някои от частите им излизаха на повърхността, но древните местообитания на вида сега представляваха тъжна гледка: редици „термитни кули”, разядени от ветрове и влага, почти непрестанен дъжд, всяка капка от който бодеше, и червено-оранжеви облаци, които сякаш бяха инкубатори за мълнии. Е, видът бе научил основния си урок: да не се увлича в моделирането на средата по свой вкус. Обратното беше далеч по за предпочитане, ето защо у сегментите, които редовно излизаха на въздух, беше започнала да се формира розовочервена хитинова обвивка. Гледани отвисоко – макар в този свят никой да не летеше, танцуващите насам-натам рояци от червени светлинки сред различните оттенъци на морскосиньото представляваха вълшебно зрелище.
Ами сега?! С всички сили се мъчим да си обезпечим някаква сигурност, негодуваше създанието, и изведнъж от нищото, буквално от небето пада това... и край. Вече нищо не е такова, каквото трябва.
Преди две завъртания на планетата около оста й едно от късчетата му – склонно към самоинициатива, очевидно – се беше запиляло в 43-ти район да търси кой знае какво, и си го бе намерило. Съществото примигна с шестте отговорни разклонения, знак, че в момента си припомняше, и визуализира случката: кошмарно огнено кълбо бе ударило водата в близост до границата с 42-ри район под съпровода на странни тракащи звуци, а после беше запушило сред вълните. Истинска катастрофа.
Със закъсняло благоразумие сегментът се беше досетил да втвърди хитиновата си обвивка, поради което не бе ранен тежко. Без никакво благоразумие обаче веднага след взрива се беше покатерил върху изпочупената коруба на нашественика, за да научи повече за него, и потокът от информация едва не го беше убил.
Съществата живееха във водата, тъй като тя по най-безопасен начин им осигуряваше енергия и убежище. Беше съвършената среда, многократно по-лесна за преодоляване от въздуха, кълвящ с киселинния си дъжд и враждебен с неконтролируемите пориви на вятъра. Полека-лека бяха развили и десетки способи за извличане на информация, някои от които бяха свързани с допир, а други, тъкмо напротив, работеха само на големи разстояния, използвайки водата като проводник.
Водата имаше памет. Всяка капка от нея знаеше онова, което знаеше цялото море – и обратно, ето защо създанията бяха възприели подобен начин на действие. А щом водата, тази толкова ефирна и изплъзваща се субстанция, разполагаше с такъв потенциал, каква бе паметта на метала?
Злощастният сегмент го беше научил от първо пипало, така да се каже: металът има почти неограничена памет. А този конкретен, очукан екзоскелет пазеше спомени от хиляди години лутане между звездите, без да споменаваме примитивните носители, които съществото бе усетило, добре защитени вътре, и ехото от данни, подлудило любопитната му частица-откривател. Каквото и да беше построило съоръжението, се намираше много, много далеч оттук... и по всичко личи, в началния стадий от развитието си. Но тогава как...
Съществото не довърши мисълта си. То просто заповяда на сегментите, които не бяха непосредствено заети с нещо, да се съберат и бързо да отидат на мястото, посочено от тръпнещата „шесторка”. Докато чакаше, се опита да направи извод на основата на това, което вече знаеше.
Вътрешният му поглед нарисува картина, само отчасти доловена от сегмента-палавник: синьозелени вълни с бели гребени, червени ята от бродещи светлинки – части от него самото и от себеподобните му, по-нагоре облаци, чернота и звезди. Мириади от звезди върху тъмния фон, като изкривено огледало на рояците сегменти в морето, а след това – студ и мълчание. Металът бе запомнил всичко по пътя си дотук, но криеше и още тайни. Категорични заключения, поне към момента, бяха невъзможни.
За щастие не се наложи да чака дълго: усърдно препъвайки се по дъното, шестокраките му сапьори влачеха нещо, действително приличащо на бомба – яйцевидна капсула от различна сплав, в която, дори без да се напряга, можеше да усети тътена на Откровението. Сегментите я поставиха на най-близкото от възлестите разклонения и без суетене се вклиниха по местата си.
Не беше чувствало такава болка. Никога. Само веднъж, когато шестнадесет от частите му бяха ударени от гръм на повърхността, бе изпитало бледо подобие на шока, който го разтрисаше сега: знанието се вля в жилите му с толкова мощ, че някои от най-далечните сегменти се отделиха неволево и прибраха пипала в ембрионална поза. За секунда-две вътрешният му взор помръкна, а огромната влакнеста мрежа от разклонения засвети в искрящо бяло. Добре все пак, че се намираше във водата, иначе...
След първоначалното стъписване дойде и мигът, в който нещата като че се наместиха. В ума му запрепускаха образи, звуци, цифри, букви – паметта на една цивилизация, концентрирана в шест плоски метални обръча. Странно защо шест, запита се съществото, а по цялото му тяло нервните импулси буквално цвъртяха от бързане.
Апаратът, претърпял крушение в 43-ти район, беше двадесет и втори от своя клас и на всички езици в света се наричаше „Пътешественик”. Един от металните обръчи (първобитна работа, не се въздържа създанието) беше посветен изцяло на програмата „Пътешественик” и нейните с-о-н-д-и. Вторият съдържаше астрофизически формули, засягащи точното местоположение на З-е-м-я-т-а – именно планетата, изритала „Пътешественик” сред звездите. Следващият блестеше със записани поздравления към „неизвестните братя по разум” на шестотин езика: дисхармонични, накъсани гълголения, които искрено възмутиха слушателя, още повече че ги чуваше направо в ума си. И тези твари имаха нахалството да претендират, че са му „братя по разум”?!
Четвъртият диск разкри външния облик на гъгнивите земляни и донякъде развесели създанието. Що за раса би избрала да расте нагоре, при това с тъй уязвима мислеща част и толкова нежна телесна обвивка? Няма да издържат повече от две вдишвания извън нашето море, каза си то. А дъждът би ги изкормил, със с-к-а-ф-а-н-д-р-и или без. Виж, „Ж-и-в-о-т-н-и-т-е--и--р-а-с-т-е-н-и-я-т-а” в съответния раздел изглеждаха точно такива, каквито трябваше да бъдат с оглед характеристиките на Земята. Някои от тях щяха да са съвсем на място дори тук.
Петият обръч (хубаво, д-и-с-к, поправи се то) съдържаше бинарен код, с който бяха запаметени митове, поезия и книги, явно считани за ш-е-д-ь-о-в-р-и (още една нова дума). Не му харесаха особено. Имаше твърде много двусмислици, които тамошните аборигени сигурно намираха за връх в мисловната дейност, но за него бяха просто... мъгла. При това половината носеха подписа на някой си Ш-е-к-с-п-и-р.
Интуицията на съществото не го бе подвеждала досега. Щом предусещаше нещо ГОЛЯМО, а пет носителя бяха щателно разгледани, без да му донесат изненада, то се криеше или в шестия, или в друг елемент от сондата, който разузнавачите пропускаха. Както и да е, имаше време за отговора, а като начало можеше да се занимае с петте изследвани обръча ... тоест, д-и-с-к-а.
„Пътешествениците” бяха плод на програма, стартирана преди около седемдесет хиляди земни години. Без затруднение то пресметна, че 70 000 орбитални цикъла на Земята са равни на 56 421 години на собствената му планета. Доста време. Куриозният - и притеснителен - факт беше, че последния сигнал, успешно получен на Земята от тази сонда, датираше отпреди шестдесет и четири хиляди земни години. Може би повреда, каза си съществото. А може би...
Доколкото беше разбрало от допира си с втория диск, Земята се намираше в опасна близост до астероиден пояс, разположен между четвъртата и петата планета от нейната звездна система. Но дори и да не бяха паднали жертва на астероид, поне в неговите очи тези вертикални кръглоглавци изглеждаха като разумна раса, склонна да върши прекалено много глупости. Самият им начин на комуникация беше тъп: всичките тези гърлени и носови звуци, отсенки на тембъра и прочие капани за истинския смисъл му се струваха ... нецелесъобразни. Колкото и да е странно, разбираше по-добре жалните подсвирвания на к-и-т-о-в-е-т-е, макар да не владееше езика им.
Съществото протегна пипало към шестия диск и колебливо го отпусна. Мразеше разочарованията, а по всичко личеше, че този безинтересен, претенциозен вид е на път да го разочарова. Но ако се довереше на вътрешния си глас, все пак...
Пипалото се изстреля напред и в ума му зазвуча музика. Наистина, средна като качество – което е друг начин да се каже „посредствена”, ала от цивилизация като ч-о-в-е-ш-к-а-т-а и това беше свръх очакванията. Създанието можеше да прецени, защото знаеше всичко за музиката. По-точно, беше експерт по математика, а какво е музиката, ако не твърде емоционална математика?
То послуша малко и в миг на просветление реши да обърне диска. Още първите тонове го вцепениха дотам, че едва не изпусна капсулата, дисковете и самоконтрола си. От една страна имаше ликуване, че предчувствията му не го бяха излъгали. От друга, имаше неверие, дълбоко като вулканичната падина в 67-ми район. Ако беше запознато с концепцията на плача, съществото без колебание би избухнало в сълзи.
Това, което чуваше, не беше нито емоция, нито математика. Беше синтез между двете, толкова поразителен и грандиозен, че примитивният му носител се превърна в култов предмет за един миг. А музиката не спираше и не спираше – лееше се, боботеше и звънтеше, насила сменяйки картини в мозъка му, за които въобще не беше предполагало, че са там. Създанието стисна капсулата толкова здраво, че от пипалото му потече кръв. Беше се уболо на абсолютно ненужната игла, сложена вътре за просвирване на дисковете.
То отдели вендузите си от четимата повърхност на диска и замря в размисъл. Представителите на вида му не бяха големи алтруисти: живееха усамотено, като се изключат случайните дрязги (или копулации) между немирни сегменти. Въпреки това съществото усещаше, че цялата случка – и най-вече тази музика – не бива да си останат само за него. Всъщност можеше и да ги запази за себе си, но рискуваше да полудее. Дори в момента повечето от частиците му още пулсираха леко в такт с чутото.
Трябваше да го сподели с другите... и то по подобаващ начин.
Тук е мястото да споменем, че съществата бяха практически безсмъртни. „Износваха” се само отделните сегменти, но и един-единствен от тях да оцелееше, това стигаше за продължаване на цялата структура, а оттам и на вида. Ето защо след Катаклизма, който едва не ги унищожи до пипало, те целенасочено бяха изоставили технологичното си развитие и за негова сметка бяха натрупали многовековен опит в постигането на резултати с подръчни средства. Подръчни, но не и примитивни, отбеляза си съществото. И ние разбираме от изкуство, макар да не сме съумели да го изразим така.
То отдели любопитния сегмент и го накара да разтегне крайниците си в пълната им дължина. Горкият, още не подозираше какво му се готви.
Преди да се стигне дотам, няколко от най-активните части събраха калцираните остатъци от отдавна мъртви свои прадеди, валящи се по дъното, и ги вмъкнаха един в друг. Съществото си каза, че извитото, удебелено в средата пособие, което лежеше пред него, наподобява с-к-о-р-п-и-о-н, земна твар, изглеждаща способна да оцелее и върху тукашната суша. Оставаше само още една подробност, за да наподоби видяното в мултимедийната част от диска.
Болката беше силна, но не толкова, колкото тази отпреди малко. Сегментът обидено засвети в сиво, ала не мръдна от мястото си. Щеше да му е трудничко без сухожилия... обаче пък нямаше да размерва крайбрежието, както беше свикнал. Е, поне за около година.
Втвърдена черупка на сегмент, който създанието усети като чужд, послужи да се обтегнат прясно извадените жили. И сегментите поотделно, и то като цяло действаха почти автоматично, според начертания план. Провинената и наказана частица, от своя страна, продължаваше да мига в сиво.
Крайче от варовито пипало бе забодено на опашката на изкуствения с-к-о-р-п-и-о-н за жило. Пипалата вещо се раздвижиха за миг, а когато приключиха, сухожилията бяха опънати по цялата дължина на скорпиона и събрани горе, в дупчиците, където някога се бяха намирали вендузите на мъртвия сегмент. Благодарение на факта, че дебелината на влакънцата и диаметърът на отверстията съвпадаха, като се вървеше от основата към върха на пипалото, четирите сухожилия се натягаха в различна степен и даваха възходящ тон. Ла-ре-сол-до.
В крайна сметка и това не сме го измислили ние, каза си създанието. От кодираните на петия диск легенди току-що бе научило, че по подобен начин един от човешките б-о-г-о-в-е много отдавна създал л-и-р-а-т-а. Но никога не би могло да разбере какво общо, за Бога, имаше този инструмент с произволната комбинация от звезди във втория диск, които хората бяха нарекли със същото име. Някои аспекти на тяхното мислене явно щяха да си останат завинаги мъгляви.
Безспорно беше едно: в момента съществото твореше собствена митология. То затвори ума си, настрои се на подходяща вълна и прокара вендузи по трептящите сухожилия. От лък нямаше нужда.
Музиката дойде при него сама, от нищото, откъдето и беше дошла заедно с примитивните си носители. Тоновете се редяха с перфектна логика, ехтяха и се издигаха в отблясъците на надводните мълнии, силни и чисти като молитва. Другите същества щяха да ги доловят най-рано след час и може би нямаше да ги оценят изобщо, но те звучаха и това беше повече от достатъчно.

За пръв път от шестдесет и четири хиляди години някой изпълняваше Прелюдия от Сюита за виолончело №1 в сол мажор от Йохан Себастиан Бах.