автор: ATROPA

222.
Включиха ръчните си прожектори и отначало бавно един след друг, докато очите им привикнат с тъмното, после все по-уверено поеха по неравното дъно на галерията. Коридора беше някъде по-широк, някъде по-тесен, а скалата над него –сивкава, почти бяла, разядена от водата и превратностите на времето. Николай водеше.
Първият преход беше надолу и почти стръмен. Пристъпваха неуверено и плахо, сякаш пред тях имаше минно поле. Изведнъж коридорът започна да се стеснява и стигнаха до тясна дупка. Сърцата им щяха да се пръснат от напрежение и страх.
Дали да се върнат?
Не.
Това не беше в техния характер. И те пролазиха през ниската тясна дупка и се озоваха в малка зала със стръмни стени, която беше осветена. От съня бяха разбрали, че само в този ден слънчевите лъчи могат да проникнат в пещерата. В залата имаше няколко прохода. Преброиха ги. Седем. Любимото число на Стефка, на което Николай беше спечелил на рулетката и си бяха разделили печалбата в първия ден на запознанството им.


223.
Всъщност залата приличаше на малък басейн със три стръмни стени. Долу на дъното имаше шест прохода, а седмият беше нависоко по средата на източната стена, към който в скалата имаше издълбани седем стъпала, със седем железни скоби към тях. Изкачиха ги и попаднаха на малка площадка, която се стесняваше и в дъното започваше следващият проход. Коридорът отново беше тъмен и бавно, но вече с по-уверени стъпки и с разцепващи мрака, като светлинни мечове, прожектори Николай и Стефка продължиха напред.
Какво ли ги очакваше?
Коридорът отново започна да се стеснява. Имаха чувството, че са в капан, който всеки момент може да се затвори.
Раниците им натежаха. Чувстваха краката си като направени от олово.
Колко ли дълъг беше този коридор? И кога ли щеше да свърши? Нямаше ли край? – мислеха си те, когато съзряха отпред спасителна светлина. Забързаха се и достигнаха отново до един тесен отвор. С последни усилия пролазиха през него и пред тях се откри фантастична гледка.


224.
Намираха се в един гигантски Божествен храм, сътворен не само от природата, но и от човешки ръце, където слънцето единствено през този ден на годината го осветява и го кара да заблести с вълшебната си красота. Куполът на храма се издигаше десетки метри нагоре, откъдето се спущаха застинали сталактитни образувания: конусообразни мечове, острозъби копия и стрели.
В дъното по средата беше разположена двукрила мраморна врата, която водеше към първата стая на съкровището. Вляво от няколко метра височина се спущаше водопад. Реката криволичеше между отвесни скали. Вдясно имаше минерален извор с фонтани. Пред двукрилата врата – под с кръгла мозайка и ритуално легло по средата, от бял мрамор. Точно над него от свода се спущаше огромен сталактит под формата на
лира. Стефка и Николай знаеха от съня какво се искаше от тях, за да умилостивят пазителя на съкровището и на подземния град ОРФЕЙ и сплели ръце тръгнаха да го направят.
Невидима ръка докосна лирата и храма се изпълни с вълшебни звуци.