Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 447
ХуЛитери: 2
Всичко: 449

Онлайн сега:
:: Heel
:: vlakant

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВиртуални свалки
раздел: Хумор и сатира
автор: radi_radev19441944

хумор

Измина почти месец, откакто поставих заглавие и от тогава не съм прибавил нито ред, та се чудя какъв е проблемът. Проблемът е, че не ми е ясно как да представя тази история, защото нито е особено смешна, за да и лепна етикета „хумор”, нито е сериозна, за да я прехвърля в друга категория, където се подвизават всевъзможни еротични палавници – любени – недолюбени, прелъстени и изоставени, започнати и недовършени.
Приятелят ми д-р Г в конкретния случай прилага на практика най-перспективната терапия на света – така наречената от него „секс терапия”, за която още на времето се бе досетил Фройд, но предимно като теоретична постановка. Оказва се, че този вариант е много по-успешен при истериите от биенето на шамари, което прилагат по препоръка служителите на Ескулап и, разбира се, с някакъв временен и твърде съмнителен, впрочем, успех. В нашия случай ситуацията е съществено различна. Парадоксът е, че тук се касае за обикновени виртуални изпълнения, където участниците уж са двама, но вторият е някъде накрая на света, а може и в съседната стая, но това няма значение, защото така или иначе, не можеш да го вкараш в леглото. Една моя приятелка в нета написа цял роман по тази тема и вероятно – не само тя, защото темата е достатъчно популярна, а аз се чудя от къде да я подхвана, за да не прозвучи съвсем тривиално.
Та, значи, както е редно, засякохме се във Facebook или може би Twitter /вече не помня/ и веднага между нас пламна взаимна симпатия. Става въпрос за онази същата; нека засега я наречем госпожица Х и продължим по същество. Ами естествено, че ще е госпожица Х, тъй като не и зная името, нито мястото; само някакъв нищо незначещ ник се мъдри в сайта, но трябва да отбележа, че особата умее почти виртуозно да залага капани. На втората вечер вече бях достатъчно влюбен, за да започна да си мечтая за съвсем реални изпълнения на живо, без да е нужен никакъв интернет. Само че нямах представа как мога да я открия и дали изобщо си струва. Тя като че съвсем старателно избягваше темата за каквито и да били контакти в реална обстановка и никога не посочи точни координати; дори отначало нямах представа дали е в България или някъде „В дън гори Тилилейски”. Като начало в мрежата се разигра своеобразна игра на котка и мишка, само че не можеше да се разбере кой е котката и кой – мишката; понякога ми се струваше, че съчетавам успешно и двете роли.
Каква е играта ли? Ами от къде да знам. Само имах усещането, че се играе на високо ниво, където плебсът не може да има достъп – тоест – литература, музика, изкуство, балет, театър и пр. Дамата като че бе информирана във всички сфери или успешно си служеше с Гугъл и ме заливаше с всевъзможна информация в това направление, така че успя да ме заинтригува достатъчно. Превърнах се в консуматор на невероятни поетични импровизации, както и музика от знайни и незнайни композитори и изпълнители, на които дори не бях чувал имената. Умееше да прави качествени видеоклипове, съчетавайки музика с картини; понякога прибавяше и стихове, но всичко – пипнато по такъв начин, че оставаш с впечатлението, че тази реализация е върхът и повече не може да се добави нищо. Аз, като най-обикновен лаик, се опитвах да вляза в тон, но това трудно ми се отдаваше, защото никога не бях боравил с подобна материя. Просто глупеех и убеждението ми, че тя е най-великата жена на света нарастваше пропорционално с усещането, че самият аз съм най-великото нищожество. В края на краищата, заживях с идеята, че е наложително да се срещна с нея, независимо от последствията, още повече, че тя старателно избягваше подобна възможност. Това, естествено, ме амбицира и естествено, започнах да търся начини да се добера до повече информация. Ето един от диалозите в скайпа, където предимно се осъществяваха контактите:
- Изпращам ти файл със серенадата на Шуберт в изпълнение на Ронг Хуанг. Мисля, че това е най-доброто, което е постигнато от творбите на този композитор.
Разбира се, аз се съгласявам, мигайки като кротък идиот, защото съвсем не ми е ясно кое е най-доброто и кое – по-малко добро, пък този Ронг Хуанг що за китаец е, хич си нямам идея. Защото в следващия момент тя ме залива с други неща – изпълнение на Исак Щерн, Виенската филхармония, Екатерина Савинова, Никола Венедети и пр. Започнах да им обърквам имената, и без това хал хабер си нямам, но никак не можех да схвана разликата като качество и дали изобщо може да се говори за разлика. Чудех се как тя успява да добие представа сред тази бъркотия. Но де да беше само това. Веднага заваляват изпълнения на Бруно Розето, Джон Соколоф, Ернесто Кортасар, Фаусто Папети, Армик, Росфелдер, Омар Акрам; съвсем се обърках в проследяването и прослушването на толкова музикални файлове; компютърът ми започна да запецва, не толкова, защото съм селско момче и закърмен с някаква си чалга, а защото всичко това ми звучи като музика от други галактики, където не мога да имам достъп. Схващах само, че е невероятно красиво, а самата нея в унисон с музиката, си представях почти олимпийски свръхестествена, едва ли не в някакъв средновековен замък, на прозореца на най-високата кула в очакване на самия принц на бял кон – тоест – мен, само че се чудя що за принц съм без доспехи, писалка вместо сабя и магаре, вместо кон.
Майната му, продължавам нататък, за да бъде всичко точно, а и на мен да ми просветне, защото напоследък все повече затъвам в сантиментални настроения и все повече поглеждам към върховете на своите виртуални кули.
- О да, чудесна е тази серенада на Шуберт – с последни усилия успявам да избълвам поредната баналност – и всички изпълнения са много хубави.
- Знаех, че ще я харесаш; тя е неподражаема. А ето и едно изпълнение на Росфелдер – „Jeux interdits” или „Забранени неща” Това е един гениален китарист, който единствен на света умее сам да си акомпанира.
В следващия момент в слушалките прозвучава прекрасна мелодия, сякаш свиреха две китари, а всъщност беше една. Чувствах се като ученик, влюбен в своята учителка, само че не знаех коя е тя и защо се крие зад този шантав псевдоним, май беше Модеста или може би Инсомния.
- А ето го и Фаусто Папети, Джон Соколоф, Моцарт, Армик с неговия неподражаем „Джипси флейм” – продължаваше тя.
Прослушвах внимателно всичко, което се трупаше в скайпа и ставах все по-влюбен. Разбрах само, или поне така ми се стори, че живее някъде накрая на света, наоколо вият вълци и чакали и е съвсем, съвсем самотна. Как да не пожелаеш да се появиш на бял кон в ролята на спасител, дори хич да не можеш да яздиш. Проблемът се задълбочи, когато заваляха видеоклипове, гарнирани с картини на Реноар, Ван Гог, Едвард Мунк, Рьоне Магрит, Модилиани и след всеки от тях следваше коментар, касаещ биографични елементи от живота на авторите – всичките им напивания, любови, провали и смърти.
Понякога нагазваше смело и в света на философите.
- Спорно е да се твърди, че полудяването на Ницше се дължи на отношението на Лу Саломе – настояваше тя. – Някои източници съобщават, за реакцията му по време на побоя над онзи кон, когото собственикът удрял по очите. Същата картина е описана по-рано от Достоевски и това съвпадение му подействало особено потресающо. Мисля си, че всъщност, душевният срив е бил заложен априори в психиката му и тези ситуации са само един отпушващ момент за началото на процеса. Нещо подобно има и при Хьолдерлин.
- А коя е тази Лу Саломе? – продължавам да глупея аз, защото наистина отначало нямах представа, макар, че после открих доста информация в Гугъл.
- Същата, заради която се самоуби Паул Ре и впоследствие се залепи за Рилке – една доста екстравагантна особа от началото на миналия век, питаеща нарастващ афинитет по отношение на великите личности. Прочее, явно любовта на Ницше към нея го прави женомразец и това ясно се забелязва от някои реплики в Заратустра.
- Да, да, разбирам – отбелязвам аз като обикновен Мунчо и естествено, нищо не разбирах. – Много тъжна история.
- Изкуството е пълно с тъжни истории – продължи тя. – Шопен, Ван Гог, Модилиани, Камий Клодел... Невъзможно е да се изредят всички.
- И не е нужно – коментирам аз, имитирайки компетентност, после минавам ребром на въпроса – Но защо се криеш зад този ник? Кога ще ми се представиш наяве?
- И това може да се случи някога – отговаря тя и лепва на монитора един от онези смешни малки емотикони, изразяващи усмивка.
- Но имам усещането, че вече започваш да ми липсваш – преминавам аз към още по-директна атака.
- Не би трябвало да е така – отговоря тя след кратко колебание – Все пак не съм никаква Лу Саломе.
- Нито пък аз съм Ницше – репликирам аз в пристъп на леко видиотяване. – Със сигурност би трябвало да се видим наяве; дано да не е много късно?
- Не зная дали би могло. Това не зависи само от мен.
- А от какво зависи?
- От много неща. От разстоянията, от семейните ангажименти, от външността, от възрастта. Представи си, че съм някоя съсухрена бабичка! – обяснява тя апатично и отново ми пробутва онова захилено малко човече на монитора.
- Това едва ли е възможно – отсичам аз доста самоуверено. – Съсухрените бабички хал хабер си нямат от компютри и интернет, поне засега.
- Колкото за беля, може и да имат. И сега какво ще правим?
- Как какво – естествено редно е да си определим среща; дано не си много далеч.
- Защо да си определяме среща – искаш да ме чукаш ли?
Това изявление малко ме шокира и започнах да мигам на парцали пред монитора.
- Момент, моля! Не мисля, че съм майстор – налбантин – успях да реагирам все пак с достатъчно хумор.
Колкото и да са модерни съвременните дами, рядко си служат с подобна терминология. Ами, ако се окаже някоя отрепка? Или още по-неприятно – някой дегизиран хомо; хубаво ще се насадя на пачи яйца. Имаше наскоро един фрапиращ случай, когато един стар и смотан циганин от северна България /странно как боравещ с компютър/ беше подлудил цяла върволица търсещи дами с галантните си изявления в някакъв сайт за запознанства. На всичко отгоре мизерникът лепнал на страницата си снимка на красив младеж, та онези разгонени лелки хептен бяха пощурели за него. И глупавите гъски хич не можеха да схванат, че използваната терминология като: миличка, слънчице, гълъбче и прочее идиотизми, с които боравеше индивидът, никак не е характерна за човек с достатъчно умствен багаж.
Мисля, мисля... Не, не е възможно да има капан. Всичко в текстовете като стил и като начин на мислене подсказва, че авторът е жена. Освен това жена – много интелигентна, вероятно млада и вероятно красива – това е логичната постановка. Другото просто е невъзможно. Вече си бях изработил по интуиция някакъв въображаем образ и никак не ми се искаше да го променям. Версията е убедителна. Тя си служи с подобни изрази, вероятно, за да подсили интереса ми към нея. Това са изпитани тактики на флиртуващите дами. Няма друго обяснение.
Както се казва и тук ударих на камък. Проблемът беше тази анонимност и това хем ме ядосваше, хем разпалваше въображението ми. Започнах да търся следи от нея из Фейсбук, Твинтер и други социални мрежи, но то е като да търсиш игла в копа сено. Самата технология на сърфирането предлага всевъзможни техники, които се опитвах да приложа при търсенето, но без особен успех. Интересуваше ме предимно име и място, за да насоча усилията си нататък. Следата, на която попаднах в Ютуб също не ми свърши работа, тъй като там тя отново присъстваше анонимно и, всъщност, многобройните и изяви идваха от неизвестен източник. От думите и изразите, които бях забелязал, че ползва по-често и, които вкарвах в търсачката, също нямаше особена полза, тъй като търсачката ми изсипа такова количество информация, че вероятно ще ми трябват няколко милиона години, за да проуча всичко. Използвах дори думата „чукаш”, но ефектът бе същия, както и при останалите варианти. На няколко места ми бе обяснено, че то е същото като да набиваш клинци, а на други дори ми показаха средства за въздействие – тоест – чукове, клещи, наковални, виброшлайфове и други полезни за бита инструменти. Попаднах и на откровена порнография с други подходящи инструменти от по-специално естество – полови органи, вибратори и пр., с което се обясняваше връзката между железарския занаят и секса. Окей, след упорити усилия, накрая късметът ми почти проработи. Открих я случайно по най-баламски начин.
Една вечер се бях насвяткал като змей по случай някакъв професионален празник и, за да отложа неизбежния скандал в къщи, разумно реших да спя в офиса, хем ми е доста по-близо. Кандилкайки се нататък, още от далеч с учудване забелязах, че офисът свети и започнах полека лека да изтрезнявам. Изтрезняването придоби виолетов оттенък, когато се добрах до входа и установих, че на единия от компютрите се е залостила чистачката баба Мара и съсредоточено сърфира из нета. Като ме видя, тя скочи от стола като попарена, угаси компютъра директно от мрежата и веднага грабна метлата; вероятно помисли, че ще и се карам.
Е нямах такова намерение.
- Но какво правиш тук посреднощ, бе жена; сега ли си решила да чистиш?
- Ами реших да свърша тая работа сега, защото сутринта се каня да ходя на гробищата и няма да мога да дойда – смотолеви тя, но ми се стори, че не е много сигурна.
- Не се притеснявай, няма никакви проблеми – успокоих я аз! – Един ден ще остане непочистено. Хайде отивай сега да спиш, пък утре ще му мислим!
- Но Вие няма ли да си вървите в къщи; май доста сте предозирали?
- Както изглежда, няма да си вървя. Реших да спя тази вечер тук, за да разнообразя малко обстановката. Ще легна на дивана, а ти си заминавай; няма смисъл да чистиш посреднощ!
След като я отпратих, се проснах с дрехите и обувките и веднага съм откъртил. Едва сутринта по време на реанимирането, когато главата още ме цепеше, се сетих отново за среднощните изяви на баба Мара и започнах да си задавам разни въпроси. Припомних си някои подробности, които вечерта не ми направиха впечатление, но сега нещо ме човъркаше и още съвсем махмурлия, включих компютъра, на който тя работеше. Не очаквах да открия кой знае какво, но след като се зареди програмата, след като се отвори страницата „фаворит” и веднага след това някакъв неидентифициран скайп адрес, определено се шашнах. От там заваляха многобройни реплики и дуплики с непознат кореспондент, касаещи особеностите на „Лунната соната” на Бетовен, „Полонезата” на Шопен, „Ноктюрно” на Моцарт, разбира се, „Серенадата „ на Шуберт, а също и „Лебедът” на Сен Санс. Веднага след това темата се прехвърли върху голите тела на Модилиани, „Звездното небе” на Ван Гог и неподражаемата „Молитва” на Камий Клодел. Всичко това бе гарнирано с многобройни цитати от „Заратустра”, разни феномени и ноумени на Хегел, както и стихове на Силвия Плат, Бродски, Буковски, Кортасар... Почти не се изненадах, когато накрая установих, че на въпросната страница се мъдри все същият знаменателен ник на дълго търсената от мен госпожица Х – моята възжелана непозната.
Е работата се изясни потресающо бързо и трябва да се трясна с нещо тежко по главата, за да ми дойде акъла. Няма повече загадки, няма терзания, няма недоумения; прекрасната госпожица Хикс се оказа моята чистачка баба Мара. Не знам защо, докато блеех, съкрушен от разкритията, се прокрадваше чувството, че нещо много болезнено ще ми липсва. По-добре хич да не бях се напивал снощи и така да си остана в неведение – вечно търсещ между звездите своята прекрасна непозната. Усетих как начаса либидото ми се сви до нула и изтрезняването приключи с киселини в стомаха и пясък между зъбите.
Но после нещо ме сепна и се замислих. Все пак, що за птица е тази баба Мара?..


Публикувано от alfa_c на 29.09.2012 @ 20:38:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 09:26:28 часа

добави твой текст
"Виртуални свалки" | Вход | 4 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Виртуални свалки
от voda на 29.09.2012 @ 22:48:06
(Профил | Изпрати бележка)
Явно, баба Мара е образована и интелигентна, същата онази госпожица х, за която ти се представя...върнала се години назад.
Иначе такова поведение не може да се имитира.

Тя всъщност ти говори само за различни изкуства, не и за любов.
Вината си е твоя, че си въобразяваш.

Тъжно е, че възрастта обезсмисля всички човешки достойнства...


Re: Виртуални свалки
от Boryana на 29.09.2012 @ 22:15:46
(Профил | Изпрати бележка)
Образът на "обикновен Мунчо", тропосан насред феерията от божествено изкуство, осветявана от далечната, богоподобна светлина на "прекрасната непозната", е потресающ.:))))
И аз се смях с глас... благодаря за удоволствието да прочета.:)))))


Re: Виртуални свалки
от Vesan (proarh92@abv.bg) на 29.09.2012 @ 22:05:41
(Профил | Изпрати бележка)
Май си заслужава да разбереш що за птица е... :)))


Re: Виртуални свалки
от Hulia на 29.09.2012 @ 21:47:27
(Профил | Изпрати бележка) http://liternet.bg/publish17/ul_paskaleva/index.html
Хееееей, Ради, здравей, страхотен разказ! Смея се на глас вече не знам колко време:))))