автор: lnch1305

1.

Едно време, в една далечна земя, живеел един среден човек. Този човек бил среден, защото имал средни доходи, имал средни имоти и средно обществено положение. Имал и средно семейство – една жена и две деца. Животът на човека протичал средно. Толкова средно, че вече му било писнало от средния му живот. Всеки ден средно.
В работата му - средно. В семейството му – средно. Спането му , пак средно. На всичко отгоре същия човек бил средното дете в семейството. Децата му също имали среден успех в училището. Толкова средно на едно място просто не можело да има. И така всеки ден. Ден след ден. Ден след ден. Човекът вече наближавал средна възраст. И му ставало все по – отвратително. Представяте ли си – среден човек на средна възраст !
В един хубав ден този човек се събудил от средния си сън към седем и половина сутринта. Хем бил се наспал, хем бил уморен. Станал, отишъл да се измие и измивайки се, сапунът му паднал от ръцете в краката. Първоначално човекът решил да се наведе и да вдигне сапуна, но после размислил. „Остави сапуна, приятелю !“ – казал си човекът. „Той не може да ти оправи живота.“ Човека оставил сапуна на пода. И тръгнал напред. Качил се в колата си и благополучно стигнал до работата си. Тъкмо да слезе от колата и се спънал в една своя собсвена мисъл ! А мислта била : „Искам животът ми да е хубав !“ Така се спънал, че си изкълчил левия крак. Опитал се да излезе от колата и успял, макар и много трудно. Просто кракът го болял. Накуцвайки, средният човек се добрал до средното си работно място. Седнал на стола и се усмихнал. Вече бил решил. Край ! Няма вече среден живот. Няма вече средно живуркане ! Или си малък , или си голям. Средно положение няма. От друга страна стига с това няма ! Има ! Всичко има ! Стига да знаеш как да го постигнеш !
И средният човек решил да стане всичко друго, но не себе си. Просто решил да се промени. На първо време решил да напусне работа. Отишъл при шефа си, изплюл му се в лицето и така затръшнал вратата на излизане, че стъклата се свекли на земята, бавно и постепенно. Човекът си помислил, че така се влива ручейчето от Казичене в Казиченското езеро. И бил прав. Шефът му реагирал като управител на езеро, даже и като управител на язовир. Забранил му достъпа до всички водни пространства, защото човекът отговарял за всички водни пространства в страната си .
Спокоен и объркан, средният човек опразнил кабинета си и почти удовлетворен си тръгнал... „Къде отивам аз ? „ – се попитал човекът. „Как къде ? Отивам към себе си. Сега е моментът да се намеря ! Сега ще разбера, в края на краищата, кой съм аз ! „ И човекът се качил в колата си и потеглил с мръсна газ. За тридесетгодишен шофьорски стаж имал само едно нарушение. Но днес някак инстинктиво му идвало, искал да наруши всички правила. Фучал като линейка, образно казано. Без да се усети се оказал до Панчаревското езеро. Като видял езерото, си помислил за морето. А като си помислил за морето му станало лошо... и много хубаво едновременно. Спомнил си най – хубавите си мигове на морето. Не всичките, разбира се. Само хубавите ! Например как на седемнадесет години щели да се изкъпят голи с Марина ! След вечеря ! Само че, приятелят му Стефан не искал, защото нямал хавлия . И не се изкъпали. А преди ...

2.

Малко преди да завие наляво и да падне в езерото сосе колата човекът изви рязко волана на дясно и се удари в скалите. Колата се завъртя и един ТИР направи почти магия, но успя да не я помете. После дойдоха полиция, лекари, зяпачи, роднини... Изписаха го след няколко часа. Нямало му почти нищо. Извадил огромен късмет.
Вечерта беше красива. Всички го обичаха ! Всички го съжаляваха. Питаха го как е. Радваха му се ! Даже не отвориха и дума, че е напуснал работа. А той не знаеше къде се намира. Само кимаше с глава, съгласяваше се с всички, беше объркън, но и раздвоен. Искаше само някой да му попее. Хубава песен да му попее. Никой не му запя. Тогава той си запя сам на ум. Винаги пееше много вярно на ум. На яве пееше фалшиво. На него му се струваше, че пее вярно и на живо, но другите не бяха съгласни. Опита се да приеме хората около себе си без да ги обиди. Не успя. Накрая обиди всички и ги изгони. Жена му също се обиди. Оказа се, че в създалата се обстановка всички са обидени, но не е ясно окъде идва обидата, сама ли е дошла, някой довел ли я е , или просто живее на долния етаж. Много е трудно да отриеш къде се крие обидата. Тя е нещо лично и трудно обяснимо. И винаги идва когато не трябва. Обаче като дойде...
Човекът заспа, както милиарди хора на тази земя. В този момент никой не може да предположи дали заспал човек ще засънува. Може би само Този , който е отгоре знае какво ще се случи. Само, че ако този отгоре също спи...
Точно в този момент Господ си почиваше. Дали е спал или се е занимавал с други неща, на разказващият приказката не му е известно. Може би точно заради това сънят на средния човек се оказа пророчески. Средният човек сънува , че е малък, че е в зоологическата градина и че се радва от цялото си сърце на животните. И че ги обича ! И му беше много хубаво. После сънува , че е на петнадесет години и рита футбол по четири пъти на ден. И пак му беше хубаво. Накрая сънува, че животът му е друг, но все пак си е пак същия. Дори на сън се помоли на Господ да спре да сънува лоши неща. Нали знаете, че Господ по това време също или спеше, или...
Сънят не продължи дълго. Започна времето на несънуването. Това е най – хубавото време. Това е времето на истинското състояние на почивка и същевременно на пряката връзка с тънката нишка между живата и смъртта. Разказвачът на приказки е чувал, че в това състояние много хора умирит в мир. Ако им е дошло времето, разбира се.
Нашият приятел, средният човек, не умря тази вечер. На следващиа ден се събуди, почти скочи от леглото, но се усети. Спомни си , че вече не беше на работа. И тогава реши да се посвети на ДОБРОТО.Но кое беше ДОБРОТО ? „Доброто е около нас.“ – си каза човекът. „Обаче ние не го виждаме. Това е сигурно. Значи трябва да видим доброто. А дали доброто ще ни направи големи хора ? Пак не е сигурно. Пък и в края на краищата какво ми пука. Важното е какво искам аз ! Искам ли да съм човек или не искам ? Сигурно искам. Тогава ? Какво да направя ? „ И човекът си направи кафе. Даже запали и цигара. Ужасно, нали ! ТЮТЮНОПУШЕНЕТО ВРЕДИ НА ВАШЕТО ЗДРАВЕ ! През първия час на деня човекът се опитваше да мисли. Мисленето е ефективен процес и обикновено трае кратко. Това го знаят умните хора. След като помисли кратко, човекът отвори прозореца. Влезе чист въздух. Но и стана студено. „Мамка му и студ. А аз трябва да решавам проблема на съществуването си.“. И тогава човекът реши да спре да мисли. И веднага се спъна. От нищото. Виждате ли как всичко в живота се повтаря ? И няма никъкъв смисъл да правиш каквото и да е. Защото след извънредната стуация отново се озоваваш в същото измерение на живота си , което е било преди ситуацията.
Човекът падна по очи и си счупи носа. Това не е болка за умиране, ако питате разказвача на приказки. Той също си е чупил носа. Но да си счупиш носа в собствения си апартамент , без да си изпил и грам алкохол, си е направо безумие. И боли. Човекът с изправи , напсува на ум, даже не и на глас, потърка се по носа и му се поиска да се разплаче. Ама да се разплче само на ум. Както на ум си и пееше. Пожела си , ако може да полети и то веднага. Но нямаше в никакъв случай да скочи от шестия етаж.
И тогава се появи феята. Знаете , че в повечето приказки винаги има феи. Още повече в приказка, която се развива почти безнадежно. Феята си беше истинска. Блъсна се в стъклото на затворения прозорец и се свлече зашеметена на перваза. Човекът я видя като в просъница. Но все пак я видя ! И отвори прозореца. Тя беше малка и сладка, по малка от кибритена клечка и по сладка от мини пинчер. От една страна го хвана страх, ако я вземе да не я нарани. От друга страна задуха силен западен вятър. Той се присегна леко и съвсем леко взе малкото създание в ръцете си. Внимаваше много. Ръцете му не трепереха, но се усещаше , като че държи стъкло в ръцете си. Феята беше зашеметена. Трябваха и две – три минути за да дойде на себе си. Иначе беше много красива – типична фея. С дълга черна коса, бяла рокля, нежна и ефирна. Но и с един недостатък. Едното и ухо беше по – голямо от другото. Когато се освести феята погледна човека уплашено. То това им е чара на феите – да те погледнат уплашено.
- Къде съм ?
Мълчание.
- Ох....Ох..... – гласът й беше много особено привлекателен.
Пак мълчание. Човекът гледаше феята и си представяше как лети с нея.
- Млъквам. – феята се опита да се изправи.
Отвърнаха и с мълчание. И с огън в очите !
- Внимавай да не ме запалиш ! Току що едва оцелях при опит да помиря двама глупаци, които имат дете, а всъщност те самите са деца... Лошо ми е...
Човекът все още не вярваше на очите си. Все пак реши, че трябва да направи нещо. Много нежно отвори прозореца, много нежно подхвана феята и много нежно седна и я сложи на масата. „Не вярвам ! Не е истина ! Феи не съществуват ! Духове не съществуват... „
- Извинявай ! – феята се понадигна. – Благодаря ти, че ми помогна. Страшен вятър задуха. Не можах да се задържа на трикракия ръб между глупостта, прозореца и вятъра.
Феята се изправи окончателно и си оправи кокетно косата. И хубаво я пусна над ушите си. Човекът я погледна и се усмихна. Феята също се усмихна.
- Наистина ли има феи ? – попита човекът. И сам си отговори. – Наистина има !
- Аз бих задала въпроса по друг начин. Наистина ли има хора ?
- Не знам. Трудно е...Да запазиш човешкото в себе си значи да не се променяш. От малък.
- При нас това е хубавото. Ние никога не порастваме. А въщност сме мъдри и големи.
- Сигурно е трудно да си едновременно и малък, и мъдър и голям ?
- Понякога е трудно. Но не винаги. Всичко зависи от гледната точка и от момента в който усетиш нещата. Ако си се събудила с хубаво чувство, можеш да направиш много. Ако си се събудила тъжна, можеш да направиш всичко останалите около теб да не са тъжни.
- А при хората е точно обратното. Когато ние се събуждаме тъжни обикновено не помагаме на никого.
- Това е тъжно ! Ти как се казваш ?
- Аз съм .... Казвам се ....
- Не ми казвай ! Ще позная ! Ти се казваш ... СВЕТЪЛ ! Точно това ти е името.
Човекът се усмихна. Не се беше усмихвал толкова пъти в един ден от много време. Опита се съвсем леко и нежно да погали малката фея, която също му се усмихваше от масата.
- Трудно е да разговарям с мъже, които се опитват да ме ухажват. Феите сме същества , които сме пряко зависими от чувствата, които ни обграждат. Когато покрай нас има любов ние обичаме. Когато покрай нас има хора ние обикновено сме нещастни.
- А защо ?
- Аз не знам. Хората са най – пълните същества в известните ни светове. Те живеят, обичат, мразят, прощават, терзаят се, пресмятат, умират... А ние живеем просто. Стремим се да правим това което трябва. Живеем дълго, но и ние умираме. Но живеем някак си по – равно в сравнение с хората. Не се терзаем толкова. Знаем кое е добро и кое е зло. И винаги се стремим да постъпваме правилно.
Човекът погледна феята с най – добрия си поглед. Феята погледна човека с най – доброто си сърце, защото , както всички знаят, феите имат три сърца. Но никой не знае кое от тях е най – доброто. Дори самите феи.
- Не искам да си отиваш. Можеш ли да направиш чудо ? – попита човекът.
- Чудо ? За кого ? И за какво ?
- За мен !
- Ти нямаш нужда от чудо. Ти ме спаси. За малко да ме отнесе вятътърът.И да ме убие. Аз съм ти благодарна, но не искай от мен чудо. Единственото което мога да направя за теб е да ти покажа кое е добро е кое не е добро.
- И как ще го направиш?
- Това е моята магия. Ако ми се довериш, ще видиш.- феята кокетно се усмихна.
- Магия, чудо...Искам просто всичко да свърши... Всичко.
- Тъжен си. Трудно се справям с тъжни хора. Тъгата е най – големия бич на земята. Тъгата убива света. Някой ден тъгата ще убие и хората, и феите, и всички други добри и лоши малки и големи извънчовешки същества.
- Знам, че има феи. А кои са другите ? Тролове, фавни, орки ?
- Ако поискаш можеш да разбереш всичко за всички. Но ти препоръчвам да наблегнеш на феите и на джуджетата.
- А мога ли да стана джудже ?
- Можеш да станеш всичко, което си поискаш. Даже и фея можеш да станеш.
- Стига бе !
- Нищо не може да те спре. Както и ти не можеш да спреш нищо и никой. Това е смисълът.
Феята погледна човека слънчево.
- Идваш ли с мен ? – тя протегна мъничката си ръка.
- Идвам. – отговори човекът и я прегърна с очи.

3.

Летенето не е лесна работа. Особено когато летиш посред зима. Хем е студено, хем е трудно. А феята се забавляваше ужасно. Освен , че го държеше за ръка, тя не преставаше да се смее. Летяха право нагоре. И ставаше все по – студено.
- Къде отиваме ? – попита той.
- На Луната . - отговори тя.
- Хайде стига бе ! Това е невъзможно !
- Ами... Всичко е възможно. Внимавай, ще направим лупинг...
И те се преобърнаха два пъти във въздуха.
После изведнаж се устремиха право надолу. На него почти му прилоша.
- Никой ли не ни вижда? – попита той.
- Само ние се виждаме. О... и всеки друг , който поиска също ни вижда.
- Нали отивахме на Луната ?
- Плановете се промениха. Трябва да помогнем на някой... Внимавай ! Приближаваме. Трябва да кацнем меко. Ти си много голям. Ще кацнем на терасата.
И двамата, сравнително меко се приземиха на една тераса на тринадесетия етаж. По терасата имаше сняг. Вратата на балкона беше затворена.
- И сега ? – попита той.
- Тихо! Мисля. Трябва да влезем. Не знам обаче как.
- Не можеш ли да отваряш заключни врати.
- Мога, но не е редно.
- Защо ?
- Защото не е редно. Вдигни ме !
Той я взе нежно в ръцете си. Лицето и беше съсредоточено и напрегнато.
- Аз влизам през горното отворено прозорче. Ти клякаш и ме чакаш да ти отворя. Ясно ли е ?
- Ясно. – промърмори той. – Ще те чакам до края на света.
- Няма да е нужно. Бързо ще ти отворя.
И тя полетя и влезе през отворения малък прозорец. Той клекна и започна да духа в ръцете си.
Изминаха няколко минути. Той леко се повдигна и се опита да види нещо през прозореца. Точно в този момент вратата на балкона се отвори и от нея излезе един почти огромен мъж. Гледаше напред и гледаше лошо. Нашият приятел не смееше да мръдне, но от друга страна не изпитваше особен страх. Беше сигурен, че е почти невидим. Или поне така си мислеше.
След около минута огромни мъж се прибра, но не затвори вратата на балкона. Феята я нямаше. Все още ...
„Или влизам, или скачам през балкона. Нямам друг избор. Феята е вътре и ще оправи всичко. „ И той пропълзя в помещението. Огледа се внимателно. Нямаше жив човек. Изправи се и седна на дивана. "Дали мога да повикам феята по някакъв начин ? Сигурно ще ми отговори. „ И той се съсредоточи : “Феичке малка... Къде си ?“ Тя с появи някъде отгоре.
- Тихо! Още малко ми остава.
- Но аз не съм говорил...
- Мълчи. Още малко. Виждал ли си хора, които се карат само защото не могат да си отстъпват взаимно ? Всеки иска да става неговото. Всеки иска да наложи своето его, а когато им се случи нещо лошо , никой от тях не се опитва да намери изхода. Знаеш ли защо се получава така ? Не е толкова от егоизъм. Просто не вярват в себе си. Не вярват, че могат да се справят с нещата заедно, защото не могат да си повярват поотделно. Тъпо...
- Добре. А ти как ще оправиш нещата ?
- Аз не мога да оправя нищо. Мога само да им дам знаци.И да ги поощря да мислят и да чувстват.
- Ми давай тогава със знаците и да си ходиме. Ако сега дойде оня...
- Точно сега няма да дойде. Има си друга работа.
- А ние защо не тръгваме ?
- Защо ли ? Защото в къщата има куче, което не е яло от два дена.
- Как ще го нахраниш ?
- Аз не мога да го нахраня. Ще го нахраниш ти !
- Аз ? Как ?
- Пропълзяваш в кухнатя, харесваш се на кучето и внимаваш да не се разлае. После намираш някаква свястна храна и му я слагаш в паничката. Толкова е просто. Ще го направиш ли ?
- Не знам... Сигурно.
- Феите не могат да правят всичко. Понякога и хората трябва да свършат някаква добра работа.
И той тръгна. Тръгна пълзейки като змия през август. Вратата на спалнята беше затворена. Ушите му бучаха. Дори и да се е чувало нещо от спалнята, той не го чу. Вратата на кухнята беше затворена. Надигна се бавно... Кой знае какво е кучето ? Можеше да е голямо... Защо не попита какво е кучето, по дяволите ! Ето, сега, много леко... Вратата се открехна. Изправи се съвсем леко и според него безшумно. Вратата проскърца, но не много. Отвори се. Той надникна и видя ... Нещо не видя . Нямаше куче. „Не може да няма куче! Щом феята е казала, че има куче, значи има куче. Няма как да няма куче.“ И тогава видя кучето. Мини пинчер. Не повече от половин килограм. Лежеше на пода и го гледаше тъжно. Той се изправи окончателно, приближи се до кучето и го прегърна. То се сви в него, но не издаде нито звук. Само го гледаше в очите. „Не мога да го оставя тук. То ще умре. Няма даже да я питам феята. Просто ще си го взема. Ще полети заедно с нас ! Прекрасно. Искам куче ! Искам точно това куче. Това е моето куче. Ура..ааа ! Тези изроди няма да съжаляват за него... Хайде, обратно в хола. Хайде, милото ми !“ И запълзяха заедно обратно. Въщност той пълзеше по гръб и държеше кучето с лявата ръка до сърцето си.
Добра се до хола. Седна на дивана и погали отново кучето. Феята още я нямаше. Той обаче беше подготвен за това. Вече знаеше , че изход има. Въпросът беше дали направо да си излезе през външната врата или да почука на вратата на спалнята. С кучето естествено. Феята щеше да я намери. Реши , че трябва да мине през спалнята. Тъкмо стана и в хола връхлетя огромния мъж. Погледна го, усмихна му се и отиде до хладилника. Взе си бира , отвори я и седна срещу него.
- Наздраве, пич !- и огромният мъж отпи от бутилката.
- Аз...
- Ти какво ? Нищо. Не се притеснявай. Не можем да се грижим за животното. Не че е трудно, но ... Бе какво да ти кажа... Ние себе си не можем да оправим...А иначе го взехме с много любов. Той е много сладък. Ваксиниран е и е обезпаразитен. Разхождаме го... Не можем да спим вече с кучето в леглото... Не знам дали ме разбираш. А моята обича кучето... Кучето също ... В кухнята няма парно.
- А тя какво ще каже ? Мога ли да го взема ?
- Ми питай я. Кво ти пречи.
- А не можеш ли да я извикаш. Аз все пак...
Огромният мъж стана бавно и отиде до спалнята. След малко се върнаха двама. Тя беше красива – с дълга и чуплива тъмнокестенява коса. И се усмихваше.
- Аз се казвам Светла. Приятно ми е. – тя протегна ръка към него.
- Аз се казвам... Светъл. – промълви той.
- Не чух добре името Ви ... Нищо . Не знам какво стана днес, но искам да ви кажа, че днес е хубав ден. Кученцето... Рафи го купихме преди шест месеца. Той е невероятно сладък. Прекрасен е просто. Но се оказа... Преди два дни бях на изследвания... Алергична см към кучета ... И към котки... И към хамстери и зайци даже. Не можем да го задържим. Иначе много го обичаме... - тя почти се разплака. – Затова от два дни само се караме ...А Рафи, горкия не иска да хапне нищо. И е тъжен и самотен. Лекарите ми казаха в никакъв случай да не го гушкам...
Тя окончателно се разплака. Приближи се до човека, грабна кучето и го разцелува. Рафи видимо се оживи и облиза лицето на жената.Тя не спря да плаче. След минута – две тя подаде животното на човека и каза :
- Моля Ви, грижете се за него. И ако живеете наблизо ни се обаждайте. Поне мога да го гледам отдалече...
Той вървеше през зимния ден и беше сгушил до сърцето си си един прекрасен приятел. Нали беше излетял от къщи само по пуловер, та нямаше връхна дреха. Не знаеше в кой квартал се намира, но според него си беше в своя си квартал. Важното обаче е друго. Че си има куче. А Рафи вече беше заспал. И го беше напишкал , но на него въобще не му пукаше.
Малко преди да се прибере в къщи Средният човек вече не беше среден човек. Той беше просто Човек. Вярваше във феи, беше летял с фея и си имаше нов приятел. Какво му трябваше повече ? А ... Естествено. Любов.

4.

Влезе във входа. И изведнаж от пощенската му кутия излетя феята.
- Радвам се, че си намерил нов приятел ! – почти изчурулика феята. – Справи се ! Това е много добре !
- Какво му е добрето?... Просто съм щастлив ! Не ме интересува какво е добре и какво не е добре. А ти ме изостви? Защо ?
- Защото те обичам ! Ти си просто прекрасен ! – и феята се хвърли върху средния човек и го целуна по устата.
Кученцето изскимтя. Леко. Феята се приближи към него и то я облиз с език. Феята се усмихна.
- Видя ли...Казах ти, че там има куче.
- Имаше... Сега това е моето куче. Обичам животни. Обичам всичките животни на земята. А ти кого обичаш?
- Аз обичам всичи ! И всичко !
- А как се оправяш с любовта ?
- Трудно. Аз обичам, но мен не ме обичат... Мен не ме обичат, защото в повечето случаи не ме виждат. Аз обаче ги обичам... Обичам и животните, разбира се, но ме ухапа комар. Живея във въздуха, но ветровете ме притесняват...
- Да не те отнесат на Луната ли ?
- Ами. Аз съм ходила на Луната. Там не е много интересно.
Кученцето залая с тънкото си гласче. Феята запърха с крилца и се приближи към входната врата.
- Ще ми отвориш ли ? – каза тя.
- Ще ти отворя. А кога ще се видим пак ?
- Когато напуснеш работата , която работиш в момента и намериш мир.
- Ама аз вече я напуснах, не знаеш ли ?
- При нас информацията идва с два дни закъснение, защото преминаваме през няколко измерения...
- Защо не ме заведеш на Луната ? Моля те !
- Не разрешават с кучета.
Човекът се усмихна. И погали кученчето.
- Аз ще се погрижа за него. Ще му направя специален лунен скафандър.
- От какво ще му направиш скафандър ?
- От любов. Любовният скафандър е непробиваем.
- Знам. Нали аз съм го измислила.
И феята помаха с ръка и излетя през вратата на входа.
Човекът се усмихна и продължи към асансьора. А кученцето пак заспа.

/Следва продължение /.