автор: nikoi

Защо ми е мъдрост, щом има опровержение?
Не съм бърза кучка, но слепи и глухи са думите.
Децата безхлебни не вярват на стихотворения,
на приказки и на подобни на тях слабоумия.

Говоря, говоря и няма какво да променям-
край мен е перфектният ад със бенгалски огньове.
Казан със катран, врящ без смисъл е тая вселена.
Защо ми е мъдрост - за всички инстинкти отрова?

Защо ми е глас, щом със него не мога да милвам?
Не храня, не давам вода, не обличам, не топля.
Усещам, как вечният глад за покой се усилва.
Светът няма нужда от патос и хлъзгави вопли.

Кога ли ще млъкна съвсем, проумяла, че всъщност
каквото се казва, съвсем не расте на дървото..
Освен онзи плод с райски белези в своята външност
и с грях първороден, заседнал на Господ в окото.

Два заека във всеки сън ще ме вземат на мушка.
Каквото почукало, такова в ответ замълчало.
Каквото посея, това ще убие градушката.
Каквото дробя, сигурно ще се върне към цялото.