автор: ATROPA

180.
Когато влязоха в ресторанта не обърнаха внимание на живата музика, но сега като седнаха един срещу друг и си направиха поръчката на сервитьора, като нож в гърба им се заби чалгата, която наподобяваше творчеството на двама инфантилни с неустановена сексуална ориентация, водещи програми по националната ни телевизия и по които беше луднало простолюдието.
Добре че Николай имаше на телефона си записани много песни, които и Стефка харесваше. Извади го и се замисли коя песен първо да пусне. Имаше много записи. Спря се на “Бийтълс”, но ги подмина, защото му бяха станали сладникави, тъй както и българските за някои ненадминати певци Лили Иванова и Емил Димитров. Прещрака на Ролингстоунсите и си помисли, че не винаги би могъл да слуша Мик Джагър и премина на неговите любими две групи – Юрая хийп и Дийп Пърпъл, а така също и неговите производни след разпадането му – Рейнбоу и Уайт снейк. Нямаше как да подмине праха във вятъра на Канзас и на българските им колеги Щурците, Сигнал и Диана Експрес. Чудеше се дали да не пусне нещо на Металика и накрая се спря на една песен, която може би много не подхождаше на обстановката, но много му харесваше:
Камбаните на AC/DC.


181.
Зловещият им звън изгради около тях звукова стена и ги изолира от околния свят за няколко минути. Минути, които бяха достатъчни, за да осъзнаят, че искрата, която беше припламнала между тях в онази вечер, преди 38 дни в казиното, умира, за да запали неугасващ огън. Огън, който нищо не можеше вече да угаси.
Заключителните акорди на песента съвпаднаха с поднасянето от сервитьора на малката водка и венецианската салата, която може би щеше да бъде по-хубава, ако носеше името на един друг италиански град – Верона.


182.
А и защо не пък на неговия български град по съдба – Бургас. И по какво Николай и Стефка отстъпват на Ромео и Жулиета. И докато историята на Ромео и Жулиета е измислена, то те – Николай и Стефка, сега пишеха своята. Дори бяха стигнали там, където авторът, за разлика от Шекспир, нямаше нужда от талантливи писачи, които срещу заплащане да го заместват, докато си пие питието и се забавлява в някой игрален или публичен дом, макар че страшно много му се искаше.


183.
Малката водка с чудесната венецианска салата ги предразположи към основното ястие, а именно – Средиземноморски дарове с вино. И в известен смисъл можеше да се възприеме като въведение към главното действие, което им предстоеше тази вечер.Но първо трябваше да се насладят на Специалитета, великолепно аранжиран в сребърни блюда. Какво ли нямаше в тях. От всичко по-малко. Миди сварени в бяло вино. Стриди с лимонов сок. Скариди. Калмари на кръгчета, овкусени със зехтин и майонеза. Малки октоподчета, мариновани във вино, зехтин и подправки. И върху тях проснат един огромен омар.
Това не бяха го и сънували. Но пък си го бяха спечелили на машината с Мидата. Утре след изпитите на Стефка щяха да окупират другите две машини. И този път ако са на високо ниво и им се падне пак Мидата, когато са се нагълтали на 70% можеха да спечелят много пари. Ако ли не им оставаше на другия ден съкровището на Вълчан войвода – ден, в който отливът щеше да открие входа към пещерата.


184.
Сервитьорът им беше избрал превъзходно вино. Вино с характер, концентриран плод с наситен, тъмнорубинен цвят със златист оттенък, наподобяващ блясъка на очакващите ги съкровища в пещерата на Вълчан войвода и с вкус, в който се долавят зрели червени плодове, касис, подправки, мармалад и пушек.
Пушек!
Та има ли огън без пушек?
На терасата имаше само две двойки и то в другия край, заети със себе си, така че нищо не им пречеше да си поиграят, като деца. Николай седна до Стефка и я прегърна с дясната си ръка, а тя него с лявата и така плътно прилепени, с докоснати бузи, си подаваха един на друг от великолепно приготвените морски деликатеси. Най-интересно беше, когато си поднасяха взаимно чашите да пият вино. Приличаха на две преплетени, люлеещи се под водата морски анемони.


185.
Когато стигнаха до омара трябваше да се разделят. Нямаше начин как да се справят с консумирането на тези представители на морската фауна без употребата на специални клещи за счупването на краката и щипците и от тях да извадят с шишче месото, а от опашката с лъжица. А и да не споменавам какво трябваше да се направи с ножа. Но пък си струваше труда. При тях пристигаше вълнуващия дъх на морските дълбини.


186.
Николай беше обещал на Стефка преди изпита да й нареди пасианс и да познае какви въпроси ще й се паднат. Но при вида на двата омара го осени гениална идея.
Никога досега не беше гледал върху вътрешности на морски животни.