автор: perun

Нейните очи, ах, нейните очи! - за тях
диво страдах и натрапливо копнях...
Беше време: само, само мои бяха те!
Бяха смисъла, легендата на мойто битие.

Беше време - сякаш едва вчера беше:
нежността им като цвете в мен цъфтеше.
В обсега на благотворния им лъх
склонен бях да покорявам връх след връх.

Беше време, но остана то далеч назад -
вече нямам памет за омайния им цвят...
Ясни: сиви или... сини, теменужени дори -
най-надеждното укритие за черни дни, -

те - тласкали ме някога към луд екстаз -
днес са символи на лют, сибирски мраз...
Вчера - като истукан - пред тях стоях.
Вчера даже се съмнявах, че съм още зрящ.

Виждах зеници-карфици, вперени във мене.
Виждах съскави кинжали в ириси студени.
Бяха нейните очи, възкръснали от нищото:
сиви, с черни мигли - същинско пепелище...

* * *

Нейните очи, ах, нейните очи! - по тях
някога наивно страдах и неистово копнях...
Ледни, злостно сиви можели да бъдат те.
Няма, няма да осмислят вече мойто битие.