автор: windi

В едно далечно царство, през девет земи в десета, живеела в гората чудно красива девойка. Тя се наричала Анхея и била едничкото дете на престарелите си родители, които много я обичали и треперели косъм да не падне от главата и.
Тримата живеели в малка дървена къщичка, кацнала на широка поляна, която пролет и лете била обсипана с пъстри цветя и уханни горски ягоди. Недалеч се намирало малко езерце с формата на подкова - то било любимото място на Анхея. Всяка сутрин тя загребвала с шепи от бистрата вода и наплисквала лицето си.След това дълго се разхождала по поляните, беряла цветя и горски плодове и после уморена и щастлива се завръщала у дома.
- Недей да ходиш много надалеч, дъще - укорявала я понякога старата и майка. - С баща ти се притесняваме за теб, когато се забавиш - да не те срещне в гората я някоя мечка, я някой вълк. Обещаваш ли да се разхождаш наблизо?
- Обещавам, мамо - давала дума Анхея, но не минавало много време и тя отново нарушавала забраната. Тичала по поляните, откривала все нови и нови пещери и красиви кътчета - планината направо я омагьосвала.
Така неусетно минавало времето и сякаш нищо не можело да наруши това безоблачно щастие. Но един ден, привечер, девойката отишла отново при любимото си езеро и се загледала в бистрата повърхност - там се отразявали пурпурните багри на залеза, тъмнозелените клони на високите кипариси и чистото синьо небе. Гледката била прекрасна. Девойката изведнъж закрила очите си с ръце и заплакала. Едри сълзи закапали във водата.
- Толкова съм нещастна! По цял ден съм сама, нямам си нито един приятел, няма с кого да споделя дори красотата на залеза...
-Не плачи ,Анхея - чул се тих глас някъде съвсем наблизо.
Тя бавно открила очите си и какво да види - във водата я гледало отражението на малка муцунка с големи кафяви очи. Обърнала се и видяла една сърничка. Дясното и копитце било сребърно и проблясвало в падащия здрач. Но кой ли бе произнесъл тези думи?
- Не се измъчвай, Анхея - проговорила с човешки глас сърничката. - Ти няма още дълго време да бъдеш самотна, ще срещнеш един момък, когото ще обикнеш и ще бъдеш щастлива. Но най-напред ще трябва да минеш през много трудности и изпитания, затова бъди силна и смела.
- Но аз искам да имам приятели, Сребърно копитце! - извикала девойката.
-Искаш ли аз да ти бъда приятел? - казала сърничката. Всеки път, когато не ти се иска да бъдеш сама, ще идваш в края на полянката при най-високия кипарис и ще ме викаш три пъти. Аз ще бъда наблизо и ще дойда. А сега трябва вече да тръгвам. - И тя припнала между дърветата и се изгубила.
По пътя за дома Анхея непрекъснато мислела за това, което и казала сърничката. И колкото повече мислела, толкова по-чудно и се струвало всичко, което се случвало. Още утре ще отиде при големия кипарис и ще повика новото си другарче, решила девойката.
Но не станало така. На прага я посрещнала майка и.
- Дъще, утре баща ти ще ходи в града да продава дърва. Ти си вече голяма и можеш да го придружиш. Имаш нужда от нова рокля - сама ще си я избереш. Искаш ли да отидеш?
-Да, мамо, искам! - отвърнала зарадвано Анхея
На сутринта станали много рано, старецът впрегнал кончето в каручката и потеглили. Пътят лъкатушел из гората и краят му не се виждал. Вървели толкова дълго, че накрая дребното конче започнало да преплита крака от умора.
Късно следобед пристигнали в града и се отправили към пазара. Там било многолюдно и шумно. Търговците се надвиквали и хвалели стоката си, едни купували, други просто зяпали, за да убиват времето. Имало всякакви стоки, само дето от пиле мляко нямало. Анхея се застояла най-дълго при платовете и роклите. Когато продали дървата, тя си избрала красива нова рокля. Купили и брашно и други стоки за дома и се отправили към страноприемницата, за да пренощуват.