автор: ivliter

Вървях повече от час в притихналата сенчеста есенна гора. От ниското към мен пълзяха студените сенки на недружелюбните оврази. В този сушав, бездъждовен месец, те бяха глътнали гласеца на обичайно бъбривия поток в ниското, източващ сребърната си дълга нишка между големите камъни, отронени като въздишки от мощната гръд на планината. Ярката златна светлина на слънцето мамеше погледа ми между плетеницата на стволовете на дърветата и ме подтикваше да бързам към откритото, откъдето ме очакваха красиви гледки и топлината на слънцето.
Когато най-после излязох на широката ливада въздъхнах с облекчение. Но гледката която се разкри пред мен ме накара да свъся вежди и да намръщя поглед. Някой беше идвал тук и запалил сухата трева, на която и без друго бе нужна само дори искра от поглед лош, за да лумне и да предизвика големия пожар. Краката ми нагазиха в овъглената трева, в ноздрите ме блъсна тежкия неприятен мирис на изгоряло. Мислех да отида под самотния дъб в горния край на ливадата и да полегна върху дебелия килим на полегналата трева, да се порадвам на красотата на планината, но уви – нямаше я тревата. Клоните на дъба бяха опърлени и сгърчената шума по тях представляваше много печална и отблъскваща гледка. Питах се изправен в почернения пейзаж на кого беше нужно това. Много от дърветата в края на гората бяха унищожени от разразилия се пожар. Замислих се и за това, колко цветя, билки, насекоми и животинки са погинали в огнената стихия. И дълбоко се натъжих. Едва ли пожарът е бил запален за да израсне по-лесно младата трева, защото тази ливада от години вече никой не я коси. Едва ли е заради пашата, защото отдавна медените гласове на хлопките са замлъкнали може би завинаги по тези места. Станало или от нехайство или от глупост. Обгорените корони на дърветата стърчаха безпомощно, ненамерили пощада от огъня. Този път дори насрещните хребети изглеждаха унили, сгушени в дебелите все още яки на горските си шуби.
Само утринното небе, в противовес на грозната гледка, блестеше ярко и приветливо, но в него слънцето сякаш се силеше да се усмихне. Черна врана с грак продран разкъса дълбоката тишина легнала в поразената ливада, като черна прокоба за бъдещето на земята и планетата в резултат на неразумната човешка дейност.
Не можех да остана тук на това място, от което до сега много пъти съм се наслаждавал на многоплановия приказно красив пейзаж. Болката и възмущението ми ме накараха бързо да потърся обратния път. Прибрах се в къщи, както никой друг път след разходка, изморен и без настроение.