автор: dani78

О.з. генерал Асен Войников четеше новогодишната картичка и загадъчно се усмихваше. Зарадва се, че се бяха сетили за него от Генщаба и го канеха на Новогодишния прием в Армейския клуб. Все още не са ме забравили, ценен съм. Нищо че догодина правя 75 лета . Преклонна възраст –само дето се чувствам като на близо 40 по 2.Същият ми е боен духът, жалко дето краката взеха да ме наболяват и вратът да ме схваща.
Ама от възрастта е. Тя, Ана, съпругата, правилно ми казва, стар си вече, не ставаш за обществен живот. А и моята Аничка, нали доктор толкова години е била, само като ме погледне в очите и всичко в мен диагностицира. Обичам я- да, имал съм в живота ми и други жени, буен бях на младини, но тя си остава жената на сърцето ми, майката на 3-мата ми сина. Толкова ги обичам всичките. Не ми се мисли, когато ще настане час да напусна тази земя- сигурно ще си умра с отворени очи, вперени някъде в безкрайния простор, към живота, който толкова много обичам и съм пазил. А какво ли не ми е минало през главата? К`во ли не е било? Ама това е животът, природата ни моделира като пластелин, а и ние щъкаме под слънцето с очи, вперени към славата, подчинени на гения на гордостта и себелюбието и забравяме, че един ден идва есента – а с нея на вратата ни тропа и студената гостенка и вечна наша спътница- смъртта. Да, може би, сме като восъчните фигури в онзи музей в Лондон, но разликата от тях е, че ние имаме сърца, които неизменно тупат в нас, някога в ритъм , някога вън от него, под влияние на възбудата, наречена наркотик към живота.
Дали да отида на тържеството? Не знам, ще бъда без генералския мундир, облякъл някакъв си скъп костюм, който моите от Виена ще ми пратят и............ всички ще ме гледат и тихо в ъглите ще нашепват: Генералът е дошъл- само колко е остарял, отслабнал е , не пуши- може би, заради проблемите със сърцето са му ги забранили”. Не, не си заслужава да ходя. Ще ме снимат папараците, които хич не обичам, ще ми задават въпроси досадните журналисти за безкрайно дълго течащата реформа във войската- ще се опитват някои да ме скарат с политическо-професионалното ръководство, а аз някои от тези момчета, преди 30 години, съм ги назначавал на работа. Не, по-добре е да не ходя. Ще има и много красиви жени в скъпи тоалети, сложили бижута..... с погледи ще пронизват старото ми генералско сърце, някои ще ме приближат и целунат – да, ама не съм войник вече, готов за бой и ласка – аз съм вече почти на 80. Ще се опитат някои от тези светски лъвици да ме привлекат, да се снимат с мен, да си припишат авантюра с генерала –герой, сякаш съм им някакъв жив паметник, който трябва алчно да експлоатират за придобиване на този неизменен инстинкт, наречен лов за слава. Не знам, тези хубавици са толкова искрящи, бляскави, привлекателни и ужасно предизвикателни- само любов търсят. Остарях вече, а вечер преди лягане, като се зачитам понякога в Библията, се сещам за онази глава за стареца- прелюбодеец.........не, не ми отива много да бъда с такива жени. Аз съм си почитател на типа жени от моето време-60-те- началото на 70-те. Какви хубави момичета имаше само тогава....... А онова лято на 1963 г. в Созопол, когато на автогарата, в малкото градче, случайно се запознах с Ана. Какви очи имаше, толкова невинен поглед, искряща, внимателна, бързаше за влака от Бургас. Аз бях тъкмо произведен в старши лейтенант, на служба в Царево, като в този ден се бях отбил при старите рибари на Созопол. Ех, какво нещо е животът..... Честно казано не вярвах повече да я засека, беше студентка по медицина в София, а то к`во стана след 2 години съдбата ни срещна отново, като изпрати брат й , при мен новобранец в Царево. Завърши медицина, пратиха я по разпределение в Плевен, а тя да не ме изтърве- поиска да се премести. Дойде при мен на Царево, а през 1967 г. и Янко се роди.
Не знам само дали да ходя на тържеството другата седмица. Мога ли ? Вече съм стар- пак ще се опитат някаква клюка около мен да пуснат папараците? Забавни са ми, само дето Анчето ми още се дразни и вълнува, а и на нея годините не са й малко, трябва да си я пазя, че много мина, малко остана.......-мислеше си генералът. После запали пура, от онези големите- подарък от сина му, пусна телевизора- даваха новини, загледа ги за кратко, но се подразни и смени канала на фолк. Не обичам попфолка, но днешното поколение това предимно слуша, а пък трябва и аз да съм в крак с модата, колкото и да не ми се нрави кичозността. Да, ама всъщност не са лоши момичета от кориците- хубавици, с всичко природата ги е дарила, някои са й доста умни, не знам само колко България истински обичат, но това е сложен въпрос..... Имаше на руски стихотворение за родината- с какво започва- те не го знаят, повечето млади, да, ама аз нали съм руски възпитаник, не ми е чужда тази стара голяма любов. Днес вече към Америка и аз гледам, преосмислих някои ценности, анализирах доста неща и си правя заключението- какви само джуджета сме на дъската на големите, а и колко от проблемите ни са временни, като главното си остава човешката топлина и любов. Е, Америка не ми беше така симпатична едно време като Русия, но пък и аз онази година запях чудната песен за войника на щастието и онзи шлагер за постъпилия в армията- хитове не само на войниците по целия демократичен свят. Какво нещо са ценностите..........
Не знам дали да отида на тържеството в Армейския клуб. Нямам генералски мундир, моята армия, чета по вестниците, я сериозно преструктурират- има и спорове за формата й..........Не, не ми е мястото на това парти, аз съм висш офицер, не съм светски лъв, който гледа само къде да ходи, да се черпи и да докосва хубаво напудрени и гримирани жени. Нямам армия, нямам достатъчно пари- костюмът от Виена синовете ще ми го купят и изпратят, за какво ми е да ходя на това тържество? А всъщност, като си помисля, какво имам? Не знам, трябва да поразсъждавам малко повече....... Ами да, много спомени, едно сплотено, но географски разделено семейство, няколко верни приятели, запазена маса в един бивш гарнизонен стол, където ходя всеки четвъртък на билярд със съвипускници от Академията в Москва, колкото и малко, за съжаление, да са вече те и още някоя друга година живот. Не е много голям капиталът ми, а някои ми приписват мистични роли? Ха-ха –ха. Мога ли на почти 75, да съм сив кардинал като Ришельо, например? Не, определено , а толкова обичам Франция, книгите за революцията, мемоарите на де Гол, няколко пъти съм бил в тази чудна страна. Е , някога ме търсеха за съвет много хора по ключови проблеми, но от тогава толкова вода изтече....... Говорил съм с кого ли не........но немалко години минаха, от както ме пенсионираха . Сега съм вече само един старец, дето гледа часовника си и чака да стане четвъртък преди обед и се отбие в недалечния вече клуб и се отдаде на размисли и спомени в компанията на бойни другари.
Не знам дали да отида на тържеството. Мястото ми не е там- ще ме наобиколят журналисти, други чиновници по душа, ще поискат снимка с мен, ще ми приказват сложни думи, ще се опитват да ме включват в някакви сценарии, а аз съм вече почти на 75 години. Какъв всъщност съм, може да ме попитат? Зловещ, строг, справедлив, а някои могат да ме нарекат дори - партийно зависим. Нищо подобно, трябва да отида да се погледна на огледалото в коридора- и какво ще видя? Един старец, посивял, усмихнат, добродушен, много преживял- генерал . Никога не съм бил зависим, бил съм винаги офицер на България- това е голямата истина за мен. Тези плакьори , завистници, интриганти не могат лесно ме разбра? Та чели ли са те - Толстой, Стайнбек, Юго, съмнявам се. Аз ги предпочитам всички тези автори в оригинал, защото родното напоследък пошло ми се струва. Сигурно е белег на старост съмнението в действителността. Ха-ха-ха! Та аз съм приблизително само на 40 по 2.
Не знам да отида ли на тържеството в Армейския клуб? Там ли ми е мястото? Да, аз съм български генерал, преговори съм водил, позиция и знаме съм отстоявал и пазил и знам, че всяко друго поведение е бягство от действителността. Ще отида с такси на приема, като ще сляза малко преди централния вход. Ще поема дълбоко въздух и така ще вляза. Да бъдеш в клуба е чест- отсъствието ми - значи бягство от света, а да склопя очи- още имам време. То, времето, бърза много , препуска вече, като в онази песен на Висоцки, но о.з. генералът , ритъмът успокоява, в огледалото се съзърцава и войнския герой в лицето си познава. Това е генералът , водач, а не дилетант и нощна птица! Ще бъда там, защото да си поканен- е признание за званието ми, което някога достойно съм защитил и в битката за възхода на родината си съм отстоявал......
Сигурно ще ме забележат всички от входа. Е и? Заслужава си да обменя някоя друга дума с някои по-млади от мен военни, да кимна учтиво на присъстващите цивилни официални лица, които познавам, а и да отправя комплимент към красивите дами, сред които, може би, ще имам познати . Не, Ана няма какво да ревнува......Едва ли вече ще й изневеря макар че......то човек не трябва да се зарича....пък и на моята възраст.....Знам- ще отида на приема, защото поканата е знак на търсене и създаване на някаква приемственост. Сигурен съм....... Бих даже поканил на танц някоя дама? Защо пък не? Днешните жени могат всичко да играят, а пък Ана се притесняваше някога да го прави. Старият генерал покани на танц ослепително красива дама? Това биха написали папараците......а Ана, забраних й да чете жълтурковци, пак ще се леко намръщи.......Не, няма да й причинявам пристъп на ревност.....Ще отида, ще поговоря толкова, колкото трябва, ще целуна ръка на някоя друга красавица и.......... в полунощ ще напусна клуба.....дали ще ги учудя? Не знам - та нали някои казват, че съм обгърнат от тайнственост? И все още всичко научавам бързо......... ха, ха, обичам да си спомням приказките за деца- някога ги четях на внуците, като бяха при мен. Взех от едно известно време и аз да си измислям нови моменти в любимите им приказки, а те ме поправят......толкова обичам децата.........А и Ани как само ги гледа макар да ме обвинява, че не ми отива толкова да ги глезя.....та имаше приказка за една чудна девойка, която изчезвала в полунощ преди последния танц...ха, ха, големият ми внук я знае вече и на френски, и руски.....аз не приличам на приказен герой, но и пък не възразявам, като се интересуват от мен.....Ще си тръгна от клуба в полунощ, ще взема такси по- далеч от входа и ще гледам как ме облива светлината на булеварда, ала тя не е стопляща. Ще бъде студено. Може би, ще пусна дребна банкнота на някой закъснял просяк, който ме пресрещне и ще си помисля за тежката участ на тези бездомници, дано пък по Коледа малко се стоплят в някой приют. Ще си помисля и за празника, на който съм бил, както и за противоположността му- бездомниците, обикалящи кофите за смет в центъра през нощта....Ще потърся някаква релация, но и този път ще се откажа дълго да мисля- прекалено обременено от разсъждения, вълнения и спомени ми е съзнанието.....ала ще си пожелая тайно и помоля щастието да огрява страната ни, а моите внуци да не забравят за България- да ми пишат мейли на роден език, които понякога трудно отварям и разчитам, заради използваните от тях чуждици, да станат истински българи, а това къде ще живеят- нека те преценят.......А за тайнството около стария генерал? Това е една абсурдна история, парадокс, мъчещ неспокойните съзнания. Как само искам да виждам хората по-щастливи и усмихнати, войните ни да отстояват все така достойно знамето ни по мисии и съвместни учения, а моите деца и внуци да не ме забравят и намират всяка сутрин време да ми се обаждат. Може би мистичността е в любовта, която сме склонни да създадем? Затова пишат и много не само американски автори през миналия век.....пак попадам в пъзел? Ами се щеше да се разсея малко от обременяващи мисли.......Ала всъщност мистичността се създава от умението скрито да обичаме и даряваме любов на заобикалящите ни. Винаги съм си мислил за разпространяването на културни- социални течения, за неспокойния разсъдък на будното съзнание, за ограниченията, които среща понякога всяка прогресивна мисъл.......колко загадки на света има още да разшифроваме.......А загадката да се наричам аз? Това е нелепо- струва ми се просто като една забавна и измислена от приятели история, целяща малко да ме подмлади. Възможно ли е? Не знам, ала приятните сюрпризи все още ги обичам......т.е. отговарям си- не съм остарял толкова. Да, старият генерал може да бъде полезен, сигурно си казват още много хора, а това наистина ми дава нови сили. Ще гледам живота направо в очите, защото да живееш истински- значи просто да цениш и обичаш ............................