автор: boliarkabg

-Слушай ма, моме, сига - без да вдига очи към мене промърмори назидателно в мустака си.
„Ха,ха,ха, да ти се не види и момето”- присмях се на ум и гласът гръмовно този път ме пресече:

-Не ми се подсмихвай на акъл, а слушай и са учи - продължи да тъпче в лулата си тютюн от една стара кожена торбичка.
„Хм, какво да го слушам”- си мислех.Чакахме случайно редактора заедно. Нито го знаех, нито го познавах, а и не ме интересуваше. Дълго ме беше проучвал преди това с ъгъла на окото си и през мигли уж спуснати скучаещо. После се прокашля, издаде някакви звуци за авторитет и ме запита ей така, уж без особен интерес, защо го чакам редактора. После пита пиша ли и какво. Смотолевих нещо и дадох да се разбере,че не ми се говори. „Някой стар авер на редактора - рекох си - чака го да вървят на ракия. Абе да си гледа работата”.
-Щом пишеш не се отказвай. Като те гледам сигур пишеш интересни работи и кратки.
„Брех, -викам си- че и познавач. Ей сега ще ми предложи да ми ходатайства пред редактора, пък аз някога ще почерпя. Само, че аз такива ги не ща. Не ми трябват ходатайства. Стига ми, че намерих спонсор за краткото сборниче разкази. Писано ли е да стане, ще стане. Без това пиша за себе си, приятелите ми само са чели всичко. То, ако не бяха те аз нямаше да се заема с това издаване на книжле. За какво ми беше. На млади години не съм прописала и тръгнала по писателски пътеки, че сега.”
-Той белият лист е другар, ти не го гледай, че понякога се назлъндисва и не ще да го дращиш. Не си на двайсет, чакат те дълги безсънни нощи, пиши.
„Брееейй, я го виж, аз нали си се зная на колко съм”-тъкмо се разлютявах аз на ум, а той продължи все едно ми чете мислите:
-Прави го за себе си, разтовари това, дето го носиш цял живот неизказано. Не мисли ще го чете ли някой, няма ли. Ти го пиши, изливай душа, пък майната им на другите. Като не прочетат за тяхна сметка ще да е. Защото, моме, и нашият свят си отива. Нали видиш? Ама ти щом носиш писателска душа видиш и отвъд времето, а то си отивааааа….
Издуха едно голямо, плътно кълбо дим през опушения си мустак и се взря дълго в лицето ми. Реших, че няма да го слушам и ще си мисля за моите работи. „Що се навих аз да издавам книга - мислех си все по-разколебано - я да си свивам багажа и да си тръгвам.. Книга ще издавам…”.
-Времето изтича, времето, - мърмореше вече на себе си вероятният редакторски приятел - а за това време трябва да се знае и ние трябва да пишем за него. Сега светът бърза, времето още повече, няма изгреви и залези, няма бриз и вълни, няма пролети и есени, любов няма, всичко е едно…
Той си говореше, аз ту влизах в монолога му и чувах отделни мъдрости, ту излизах и се хвърлях в своите съмнения…
Редакторът влетя задъхан, огледа ни, втурна се към моя натрапил се събеседник и сграбчи с две ръце ръката му.
- Извини ме, бай…. /спомена едно име, което ме смрази/. Задържаха ме пряко волята ми, ама успях. Само се молех да не си тръгнал.
-Хм,че къде да ида, къде мога да ида? - надигна се от стола мъжът с мустака.
Още шумяха ушите ми. Как можах да не го позная. В днешния информиран век бях виждала снимката му хиляди пъти, просто не му обърнах внимание. Ама и той с тези диалекти, с това „ма” и „сига”, с това „моме”, кой да ти помисли, че е големият наш писател… …
Егоистка, мислех само за своите си работи. Вместо да се чудя и мая за едно кирливо книжле, ако бях го познала щяхме да си поговорим, да го слушам внимателно, а аз му демонстрирах безразличие…Пелтечех си на ум и седях закована на стола.
Двамата мъже вече влизаха в редакторската стая. Тогава Големият писател се извърна, спря се и каза на редактора:
-Всъщност ние с тебе пак ще говорим, но я виж младата колежка, виж първо нея. Тя има да пише още много неща. Пусни нея, че да отива, работа я чака.
Станах смутена и пристъпих напред.

Така на бял свят излезе първата ми книжчица - с благословията на голям писател, пред когото се прекланям и пред когото демонстрирах излишно и смешно високомерие.

Милка Маркова