автор: traveling_musician

По пътя си събирам измълчаното.
И куфарът се пълни с полуистини.
Но ето, връщам се при старото пиано,
при черно-бели буйове и пристани...

Капакът му е като портата на храм.
Отварям го и ме посрещат образи.
Животът кацва цял на грешната ми длан.
И чувствам ненаситност да говоря...

Да поговоря за съдбата със момчето,
което още учи ноти незапомнени.
Да си припомня на езика на сърцето
слова от лунната молитва на Бетовен...

Да си побъбря и със първата любов,
за миг притичала по белите клавиши.
И да почерня черните, защото
по тях се лутат тъжните ми мисли.

Да кажа, че съм тук на всички хора.
Да седна пак пред старото пиано.
Да го разкъсам със акорда до-мажор.
Но струните му... Струните ги няма...