автор: ATROPA

97.
И той сложи на пота, както Черният Лорд последните си 19 950, и фокусирайки силата си в ръцете, държащи светлинния меч, направи лъжливо движение с краката вляво и го насочи към слънчевия му сплит.
Миг преди да го прободе Зловещият Майстор отклони удара му, завъртя меча му с неговия, като го изтръгна от ръцете му, и го запрати настрани, и с мълниеносен удар го съсече от главата до петите, като показа двете си скрити карти: ВАЛЕ И ДЕСЯТКА ПИКИ.
Имаше ФЛЕШ РОЯЛ.
Беше успял да внуши на Николай две лъжливи карти, а да скрие истинските си.
Той беше по-силен.

98.
Сметката на Дарт Вейдър се напълни до 80 000, а неговата се изпразни до нула.
След малко Той се оттегли и Николай остана сам на масата. Нямаше повече пари в картата и също се оттегли.
Добре, че му бяха останали 50-те лева в горния ляв джоб на ризата, които Стефка го накара да извади от машинката с Мидата в злополучната вечер, за да може да си отиде на село и да занесе на майка си и баща си лекарствата.
И щеше да чака да му се обадят от банката дали са му одобрили кредита от 20 000 евро.

99.
Беше станало един след полунощ. Багажът му беше събран и той си легна.
Веднага заспа и сънува: Беше известен писател. Неговите книги бяха с милионни тиражи и се превеждаха на десетки езици. Беше създал екип от творци от сайта, в който за първи път беше публикувал и беше причина за издигането му. Те пишеха за него. Плащаше им за проза на дума по лев, а за стихове по десет. В момента пишеше роман за сегашните си комарджийски преживявания и беше стигнал до мига, когато Дарт Вейдър го посича с меча си. Беше му омръзнало да пише и се чудеше на кого да повери задачата да продължи, вместо него, а той да си почине малко.

100.
Електронният глас на телефона “Време е за събуждане. Часът е шест часа и нула минути” прекъсна съня му. Оправи се набързо и тръгна към автогарата да хване автобуса в 7 без петнайсет. Имаше 10-15 минути път и той минаваше покрай казиното на Стефка. Нямаше да се отбива. Нея я нямаше. Щеше само като го наближи, с маршова стъпка, тъй както е отдавал чест на знамето в казармата, да премине край него с поглед впит във вратата, която беше отворил преди месец.
101.
В автобуса нямаше много пътници. Беше минало онова време на икономически растеж, когато кой на работа, кой по друга работа, кой по гости, си размахваше байрака. Провала на социализма и идването на дивия капитализъм, а и световната икономическа криза беше принудила всеки не само да се свие в своята черупка и понякога дълго да не може да излезе от нея.

102.
Автобусът спря на центъра. От някогашния разцвет на селото, в което беше израсъл, нямаше и помен. Градинката пред Кметството беше завзета от буренак. Навсякъде имаше разхвърляни хартии и хранителни отпадъци. Личеше си, че не е чистено скоро. Между хората, сновящи между магазина, сладкарницата и ресторанта, циганите преобладаваха. Останалите българи бяха предимно старци.
103.
Майка му го чакаше на пътната врата.
Върху разронения и осеян с дупки асфалт, есента беше постлала златист килим от листа, на който Николай пристъпваше, като победител.
Знаеше, че го чакат и Той е всичко за тях.
А не беше ли тази обич сляпа?! Не го ли обичаха за това, защото им е рожба и го имаха като лична собственост. И как така го бяха възпитали да бъде тяхната противоположност.
Колкото те бяха стиснати, треперейки за всяка стотинка, толкова той пръскаше с лека ръка.
И какво ли го очакваше най-накрая?

104.
Колко добре му беше позната топлината на майчината прегръдка и парещата целувка по бузата.
“Какво правиш бе, Николай? Знаеш ли как те мислим със татко ти?” – говореше му тя, влизайки на плочките пред къщата под асмата с налети до пръсване гроздове. Нямаше нищо по-хубаво за него да клъвне от всеки грозд по някое зърно.
Татко му беше в градината и като го видя се усмихна. Кучето го беше подушило. Заподскача от радост и се свря в краката му. Първата му работа беше да обиколи двора. Да откъсне по една круша и дюля, да ги нахапе и да си ги остави за след любимата му пилешка супа, която никой не можеше да приготви както майка му. Да се полюбува на красивия, наперен, гривест петел, разхождащ се с величествена осанка между кокошките, на когото се оприличаваше.

105.
И все пак си мислеше, че не е толкова глупав, самонадеян и луд колкото него.
Спомняше си една случка.
Точно по средата на ограденото пространство с мрежа, където беше Царството на Пернатите бяха вързали кучето на един циментов кол със синджир не по дълъг от метър. От време на време той чуваше как избафква, за да покаже присъствието си. Но в един момент чу силен лай, ръмжене и врява и отиде да види какво става.
И какво беше учудването му: Кучето беше изправено на задните си крака, ръмжащо от злоба, опънало до скъсване синджира, пречещ му да се хвърли срещу Петела, наежен и накокошинен, подскачащ към него да го клъвне.
О, Боже!
Къде му се губеше акъла на горкото петле, че може да се пребори с многократно по силния му противник, който само да го докопа и ще го схруска. Или знаеше, че е вързан здраво за синджира и можеше да се изперчи пред коконите, които следяха битката и възгласяха с кудкудяканията си.
Но нямаше ли най-накрая този синджир да се скъса?

106.
След като обиколи двора влезе в пристройката към къщата, където беше бъчвата с джибрите да ги разбърка.
Бяха готови. Днес щеше да вари ракия. Имаха меден столитров казан и щеше да го курдиса на огнището отвън.
Но трябваше първо да закуси. Майка му топлеше супата и той се качи горе в стаята си да се преоблече. На стените висяха картините – спомен от мечтата му да стане голям художник. Всички си бяха по местата. Само една, изглежда, че беше паднала и родителите му я бяха сложили на леглото. Целият изтръпна. Върху родопското одеяло лежеше Джокондата и го гледаше. Спомни си, че това копие на Леонардовата картина го беше рисувал цял месец, спазвайки неговия метод на работа за постигане на триизмерност на изображението, а именно чрез полагане на няколко слоя боя върху грунда – основата на картината. Първият слой беше с акварелни бои, вторият и третият с темпера, а следващите с маслени бои. Беше стигнал до 7 слоя, за разлика от оригинала с над 30. И всъщност беше недовършена, защото беше с руси коси. Но най-важното. Беше вложил в нея нещо от себе си. В очите, лицето и косите можеше да разпознае първото момиче в живота си.
– Николай, идвай! Стоплих супата – прекъсна мислите майка му.