автор: stambol

Умира ми се от безсъние,
когато все назад се връщам -
към оня сляп венец от тръни,
опасал родната ми къща,
прекършил с ноктите си криви
безплодието на лозата.
Една неразорана нива -
от детски погледи засята.
Едно поле опожарено
от делници и от недели...
В живота всичко е простено,
дори когато се разделяме.
Дори, когато се завръщаме
в обятията на земята,
защото пак ще бъдем същите -
от шепа пръст - в пръстта посяти...