автор: ATROPA

73.
Заспа и попадна в Царството на съня. Беше в колата на Стефка. Движеха се с бясна скорост към Бургас. Тя караше като пилот във Формула 1. Но по пътя нямаше коли с които да се състезават, освен със собствените си, пред тях, догонващи се и преплитащи се в любовен танц мисли.

74.
Сънят му се промени.
Живееше в древно селище, край устието на река, която се влива в морето и по нейното протежение има причудливи скални форми. Една от тях приличаше на “Лъвска глава” и беше разположена на върха на гигантска каменна структура. Легенди разказваха, че около нея има множество пещери, в които има скрити златни съкровища.
Беше на служба при Царя, за когото се говореше, че има чудно хубава дъщеря – Принцеса Ропотамо. Но никога не беше я виждал. А страшно много му се искаше и той отиде при една стара жена за съвет. Тя му посочи мястото, където се намира един вълшебен извор, в който, след като си умие ръцете и наплиска лицето, може да си намисли желание, което ще се сбъдне. И той го направи.
Още на другия ден, когато си чистеше оръжието (той охраняваше Царските покои) при него дойде Тя – Принцеса Ропотамо, която приличаше страшно много на Стефка и му каза да дойде в нейната стая да изгони гларуса, който беше влетял през прозореца й. От този ден тя винаги го викаше нещо да му помага, докато между тях неусетно се възпламени Искрата на Любовта. Баща й веднага разбра и разгневен реши да го убие, но Принцесата разбра за пъкления план и реши да избяга с него в една от крайбрежните пещери. Но нямаше начин преследвачите на Царя да не ги намерят и за да запазят любовта си се превърнаха в кошута и елен и бродят в горите до днес.
“Ааа! Ето защо тази река се казва така. Ропотамо!” – си помисли Николай във втория сън, преди да мине към третия.


75.
Трети сън.
Този път се намираше на върха на полегат скалист бряг, на мястото, за което му беше разказал един старец предишния ден на гарата, докато чака влака за Бургас. Беше изтървал влака в пет, а следващия му беше в десет. Нямаше какво да прави и влезе в ресторанта. Имаше свободни места само на една маса при един старец, който броеше стотинките си, за да си плати сметката. Поздрави го и го попита да ли е свободно. “Разбира се!” – усмихна му се той. Имаше нещо завладяващо в тази усмивка. Не му се стоеше сам толкова време до десет и реши да го почерпи, ако не бърза. Той прие със задоволство. (Изглежда, че нямаше повече пари, а му се пиеше.) Случи се много сладкодумен старец. Казваше се Яни. На третата водка си изказа болката. Цял живот търсел съкровището на Вълчан войвода. И най-накрая щастието му се усмихнало. Преди година уморен от катеренето си по един скалист бряг решил да наплиска лицето си с морска вода и да се нажабурка Но какво било учудването му, когато разбрал, че водата е сладка, а не солена. Значи в скалите е може би пещерата, където има извор с питейна вода и към пиратското съкровище на морски разбойници, ограбили десетки кораби, Вълчан войвода беше прибавил и своето. Скъпоценностите се намирали в седем стаи. А който достигне до седмата, в нея имало врата, която е вход към тунел, който води към един приказен, подземен град.
Но входа за тайното подземие със седемте стаи се разкривал само в един определен ден на годината, при отлив на морето. През другото време отворът в скалата, през който се стигало до съкровището бил под опасен морски прибой и дори най-модерен водолаз не можел да стигне до него. И така той всеки ден ходел на това място по време на отлив да види дали не се е разкрил входа, докато един ден, когато отишъл на върха и погледнал надолу към полегатия скалист бряг ахнал от учудване.


76.
На един лакът от морската вода в скалите имало отвор колкото един човешки бой. Отляво на входа било издълбано хайдушко знаме, отдясно пушка, която е насочена към горната част на входа с издълбана мечка – пазачът на входа. Бай Яни знаел, че отлива трае 6 часа и ако влезе в пещерата и закъснее да се върне, приливът ще затвори входа за една година и колкото злато и скъпоценни бисери да има в нея нямаше да струват и пукнат грош. А и не знаеше кога е започнал отлива. Затова побърза към него. В скалите имало издълбани седем стъпала и макар напредналата си възраст достигнал бързо до целта си. Но прекрачвайки прага се спънал в един камък. Чул рев на мечка и в последния момент видял върху него да пада камък. Отдръпнал се и камъка се стоварил на педя от него. Уплашен побягнал назад. Изкачил се на върха на скалистия бряг и се обърнал назад. Видял че морските вълни са започнали да заливат входа. Приливът бил започнал. Имал е късмет, че не е влязъл вътре. Следващата година щял да опита пак. Вече знаел в кой ден на годината входа към безценното съкровище се отваря. Но си счупил крака и сега трудно се придвижвал. И може би никога няма да успее да отиде пак там. Нямал близки. Всички го били изоставили и смятали за луд. И затова сега на него щял да му каже къде е мястото и деня в който се отваря входа. И ако го открие, ще иска от него едно нещо. Понеже пенсията му беше малка и не отговарял на условията, да му помогне да го настани в най модерния старчески дом.


77.
Всичко се завъртя и той отново беше на върха на скалистия бряг в деня, в който му беше казал Бай Яни, когато телефонът му с “Време е за събуждане. Часът е пет и десет” го върна от скалистия бряг в леглото. Бързо стана и си записа на едно листче датата в която се отваря входа към тайнствената пещера със съкровищата (а това беше след седмица, когато ще бъдат със Стефка в Бургас) и го скри. Няма да ви кажа къде от страх да не го изпреварите.
За него ще знаем само Аз и Той, които сме всъщност една и съща личност, но засега разминаващи се във времето. Но много скоро ще се срещнем, за да продължим заедно пътя си.