автор: ipsidixit

Най-егоистичното чувство идва с момента, в който разбереш, че не можеш да плачеш.
Тогава сълзите ти се връщат тъпкано и осъзнаваш, че единствено остава да се смееш на демокрацията в душата, където сърцето е опозиция на мислите, мислите - опозиция на действията, а опозицията - опозиция на опозицията. Чрез този смях се опитваш да подтиснеш егоизма и да се върнеш малко назад, за да си припомниш... Що е то - сълза? Капчица, утаила злите ти мисли и съществуваща, за да ги изкара на бял свят под неразбираема за науката субстанция от соли, пипери и всякакви други лакримално-лъжливи подправки? Или една незабележима, но възвишена форма на егоизъм, с която тържествено заявяваш, че си уфтсъ, дори тържеството да се състои от теб, твоя милост, айрян с мастика, и оригиналничене, което наричаш "висш пилотаж"? И в двата случая, слагаш себе си над сълзата, като се мислиш за олицетворение на честността и приемаш сегашното си ментално положение, каквото и да е то, за даденост отгоре; едва ли не: опозиция на философските мисли, с които си на приятелски начала през целия път дотук.

Грабваш бял лист; правиш еделвайс от прецизно изрязаните две квадратчета и казваш, че ей туй, измачканото, е твоята сълза. И в този момент те изпълва чувство на недосегаемост - никой не може да я разтълкува, защото плачеш красиво, а смъртта на красотата е трагедия. С други думи - никой няма интерес да ти върне мъката; най-малко: твоя милост. И агнешко-влакнесто-стадно приемаш живота за смях през сълзи, който свършват много бързо.