автор: Milvushina

Продължение от Паднала от небето (8)

- Хей, Сам. Искаш ли дойдеш у нас утре след училище? По кабелната ще повтарят първи сезон на Стар Трек!
Без да погледне приятеля си, Самюел отвори шкафчето си и небрежно бутна вътре учебника си по алгебра.
- Не мога, Ерик. Зает съм.
- А в петък?
- И тогава съм зает.
- В такъв случай какво ще кажеш за събота или неделя?
- Не мога. Съжалявам.
Сами понечи да затвори шкафчето си, но Ерик му попречи с ръка.
- Държиш се странно. Не сме ли приятели вече?
- Приятели сме. Защо да не сме.
- Сам, какво ти става напоследък? Не си същия откакто се върнахме на училище!
- Не всичко на света се върти около Спок и Капитан Кърк, Ерик. Трябва да се прибирам вече. Ще се видим утре. Чао.
- Чакай малко! – започна Ерик, но приятелят му не се спря. – Съвсем си се чалдисал, така да знаеш! – викна той след Самюел.

Преди да си тръгне Сами се отби в тоалетната, където си свали очилата и си наплиска лицето със студена вода. Ерик беше прав за едно, помисли си той. Само преди няколко месеца неговата представа за добро прекарване в петък вечер бе да играят настолни игри в стаята на Ерик или да гледат заедно филм по кабелната докато похапват пуканки. Сега беше различно. Вместо да чете с часове в библиотеката, след училище Сами бързаше да се прибере и да отиде при ангелчето. Дори когато не беше с Лукса, момчето не спираше да мисли за нея. Сякаш всичко около него същестуваше, за да му напомня колко пленителна беше усмивката й, колко мекички бяха крилата й, как примамливо проблясваха на слънчевата светлина...

Вратата на тоалетната шумно се отвори, а Сами осъзна, че е застанал надвесен над умивалника, а водата течеше. Той бързо завъртя крана и сложи обратно очилата си. Проклетите очила, как ги мразеше само! С тежките си рогови рамки и дебели стъкла приличаха на голям черен тумор настанен в центъра на лицето му. И без тях не беше красавец – нямаше нищо забележително нито в рошавата му рижа коса, нито в широките му тъмносиви очи. Само да беше с два фута по-висок, с по-тънки устни, с по-атлетична фигура… да нямаше очила, баща му да беше жив…

Трябваше да спре да мисли, че шансът в живота не беше на негова страна. В крайна сметка, каква беше вероятността точно в неговия заден двор да попадне дете-ангел? Едно на милион? Едно на милиард? Едно на пет милиарда?

Сами се среса пред огледалото и грижливо завърза наново вратовръзката си. Усмихна се и си представи, че му отговаря не отражението му, а неговото прекрасно ангелче. Дали Лукса забелязваше промяната у него? За да я впечатли, той тайно от нея се упражняваше и вече дори можеше да се катери по въже без да подпира на дървото, само като го омотаеше между краката си. Освен това от постоянното им боричкане и игри на гоненица в гората, Сами беше поотслабнал, ръцете му бяха станали по-силни и вече съвсем не се задъхваше като в началото. И все пак, колкото и да се стараеше, той знаеше, че пред нея винаги щеше да изглежда като малка сива мишчица до величествен бял лебед. Но това сега не беше важно! Вместо да се мотае в тоалетната в училище, трябваше да побърза и да се прибере. Неговата Лукса го чакаше! Момчето прочисти гърло, вдигна високо брадичка и излезе.

Стоянката за колелата се намираше в другия край на двора. Самюел весело си свирукаше по пътя. Беше така вглъбен в себе си, че забеляза суматохата едва когато стигна на метри от нея.

Неговият приятел Ерик Бетц стоеше в средата, с наведена глава, готов да се разплаче. Няколко от по-големите момчета го бяха оградили в кръг и не го пускаха да мине. Сами веднага разпозна омразния му Уесли Синджън, още по-омразния му Кевин МакКой и ненавистния Боби Сандерс. На крачка от тях Лили Бронски наблюдаваше всичко с устни извити в ехидна усмивка. От едната й страна беше застанала приятелката й Шийла Танер, а от другата, с каменно изражение и с ръце скръстени на гърдите, стоеше момиче, което Сами виждаше за пръв път.

Сами тихомълком се приближи към групичката. Точно в този момент Кевин Маккой удари с юмрук Ерик в гърдите. Приятелят му изплака от болка и се сви. Сами не издържа.

- Ерик, добре ли си? – попита го той. Момчето само простена в отговор.
- Я виж ти. То можело да говори! – каза Уесли.
- Да си вървим, Ерик – каза му тихо Сами и го похвана под мишниците.
- Бягай, бягай, пале. Бягай при мама с подвита опашка!
- Разкарай се, Кевин.
- Или какво, очилат плъх такъв? Ще ме изкажеш на мама?

Групичката се закикоти. Пискливият смях на Лили секна последен. На Сами му прекипя. Искаше единствено да се прибере при Лукса, а му беше му дошло до гуша от тормоза в училище.

- Млъквай, МакКой! – кресна Сами. - Защо ми е да занимавам майка ми с тъпак като теб!
Само за миг настъпи мъртвешка тишина. Седем чифта очи се впиха в Самюел.
- Кого нарече тъпак, очилато лайно такова? – изсъска Кевин и го блъсна по рамото. Над веждата му една беше изпъкнала и кръвта в нея пулсираше.

- Какво за Бога се случва тук! – чу се строгият глас на възрастен. Групата мигновено се развори, за да пропусна приближаващия ги учител.
- Ооо, нищо. Съвсем нищо, г-н Хътчър. Ние просто си говорехме – най-безочливо отговори Уесли Синджън.

Учителят ги изгледа сурово, сетне кимна към изхода.
- Чух, че си взел шофьорска книжка това лято, Уесли. Напомням ти, че паркинга за колите е в другата посока. Хайде, да ви видя гърбовете на всички. Прибирайте се по домовете си.

- Тъкмо се канехме, г-н Хътчър. – каза тихо Уесли. – Приятна вечер. До утре… Самюел.
- Да тръгваме, Ерик – прошепна му Сами, когато по-големите момчета се поотдалечиха.
- Не са приключили с нас, нали знаеш?

Самюел кимна и хвърли бърз поглед към групичката, която вървеше към паркинга. Само непознатото момиче с дългата червена коса извърна назад глава към Сами, а после бързо се скри от погледа му.

- Благодаря ти, че се намеси, Сам.
- Лошо ли те удариха? Боли ли те?
- Ще ми мине. Нямаше да е толкова зле, ако не беше станало пред Кейра – каза мрачно Ерик докато се качваше на колелото си.
- Новото момиче? Коя е тя?

- Кейра Кинг. Семейството й се преместило тук преди месец от Ню Йорк Сити. Баща й дойде да я вземе веднъж. Караше чисто нов червен кадилак елдорадо! Освен това Кейра е… ами…

- Каква е? – попита разсеяно Сами. Отново мислеше за ангелчето.
- Хубава е – изчерви се Ерик.
- Да, хубава като червена гъба мухоморка. На вид красива, а вътре отровна. Не я ли виждаш с кого дружи?
- Тя не е като Лили и Шийла.
- Да, бе.

Момчетата на колелата стигнаха до мястото, къде трябваше да се разделят. Ерик спря пръв.
- Пак ти благодаря, че ме отърва от тях, Сам, но съвсем скоро ще си имаме нови неприятности. И аз, и ти.
- Прав си. Ще имаме – въздъхна Сами. – Но за това ще мислим утре. Сега трябва да се прибирам. Чао, Ерик!

Той му махна за довиждане и се спусна с колелото надолу по улицата. Нямаше търпение да се види с Лукса. Щеше да й разкаже какво му се е случило, а тя щеше да му се усмихне и той щеше да забрави всичко чак до следващия ден.
Въжето до любимото й дърво беше спуснато – знак, че тя не е сама горе. Самюел се огледа и свирна като бухал. Ангелчето не се отзова на сигнала и той подсвирна отново.

Очакваше всичко, но не и Лукса да го връхлети от върха на дървото. Той още обръщаше глава към короната, когато ангелчето падна върху него, събори го на земята и затисна ръцете му със своите.

- Ох, ще ме утрепеш! - писна Сами. - Добре, предавам се! Предавам се! – увери я той. Дори не направи опит да се пребори с нея. Ангелчето само външно изглеждаше крехко и нежно, а в действителност бе нечовешки силно и още по-пъргаво. – Изненада ме, признавам. Ти печелиш.

- Щом печеля – ухили се Лукса и се изправи. С едната ръка изтупа праха от рокличката си, а другата подаде на Сами. Той я пое и скочи на крака.
- Ще се качваме ли горе?
- Ще се качваме – каза ангелчето и бързо се закатери по дървото.

Сами все още недоумяваше как тя успяваше без помощта на въжето. Той я последва до кошарата на върха, а още щом подаде глава между листата, Лукса му предложи малката възглавничка. Момчето се облегна на най-едрия клон, а ангелчето без церемонии сложи главичка в скута му и изпружи крилца.

В последните седмици Сами живееше за тези следобедни моменти на близост. Той жадно зарови пръсти в мекия пух и ги прокара по цялата дължина на крилцето. Лукса притвори очички и се усмихна блажено, а къдрици й се разпиляха около нея като тъмен ореол.

Сами за пореден път се зачуди кой от двама им изпитваше по-голяма наслада от малкия им ритуал. Той я погали много нежно там, където крилата й се съединяваха с гърба. Не спираше да мисли, че в живота си едва ли ще види друго толкова красиво създание. Колкото и да се взираше в личицето на Лукса, Сами не можеше да открие и най-дребния дефект или несъвършенство. Жените пръскаха стотици долари, прекарваха часове пред огледалото и пак не можеха да имат гладката й кожа и прекрасната руменина на бузите й. Когато ангелчето го погледнеше с големите си зелени очички изпод дългите, гъсти мигли, коленете на Сами омекваха. А устничките й… деликатните й, пухкави, нежнорозови устнички…

- Какво прави следобед? Нали не ти беше скучно? – попита той Лукса, за да престане да мисли колко иска да я целуне.
- Прегледах онези религиозни книги, които ми донесе – отговори бавно тя.
- Нещо интересно?
- Само, че вие хората сте странни същества – засмя се Лукса без да отваря очи. – Всичко сте объркали!
- Какво например?

- Казва се, че серафимите са четирима. Правилно, вече знаеш, че е така. Но техните имена са Сол, Игнис, Нумине и Селест, а не Серафиел и Метатрон, както пише в книгата. Метатрон е престол! – Без да бърза Сами прокара пръсти по ръба на крилцето, там, където Лукса най-много обичаше. Тя издаде доволен стон. – Как е майка ти?

- Добре е! Все едно, че нищо й няма. Всъщност, мисля, че влияеш някак на болестта й. Когато си наблизо, не се оплаква от болки или умора. Искаш ли да дойдеш утре вечер? Можем да поиграем на шах, но само ако обещаеш да не ме биеш в по-малко от 12 хода. Или пък да гледаме заедно Стар Трек. Какво ще кажеш?

- Това е онзи фантастичен сериал, който харесваш, нали? Добре, съгласна съм. – Ангелчето се намести по-удобно и пак замижа. - А ти? Как мина училището ти днес?

- От зле по-зле – призна Сами. – Нетърпимо е.
- Пак ли онези момчета? – намръщи се Лукса.
- Да, те – кимна той и й разказа за случката край стоянката за колела. – Сега ще превърнат живота ми в ад.
- Но защо, Сами? Защо са нарочили теб?

- Не съм само аз. Ерик, Джорди. Индийското момиче, Нийна. Носят се приказки как Лили Бронски я поканила на купона за рождения си ден, а когато Нийна отишла с подарък, Лили пред всички й казала да влезе задния вход, защото него ползвала прислугата.

- Все пак не отговори на въпроса ми. Защо се държат така с вас?
- Ами… - ръката на Сами спря да гали косата на ангелчето. – Те са важни в училище. Готини са. Всички ги харесват и искат да излязат на среща с тях. А ние… - той сви рамене и не довърши.

- Не разбирам. Какво им харесвате като се държат зле с вас?
- Аз… ами… не мога да ти го обясня. Сложно е.

- Помисли. Те са подли и жестоки, с какво това ги прави нещо повече от теб от твоите приятели? Нищо. Целта на тези момчета и момичета, за които говориш, е да бъдат забелязани, да влязат под кожата ви, за да се страхувате от тях, да подчинявате ежедневието си на тях. Така те се чувстват значими. Те имат власт над вас колкото вие им позволите.

- Предполагам, че си права, Лукса. Но…
- Ти си говори, но защо спря? - каза Лукса и потърка крилце в ръката му.
- Да, веднага. Извинявай. – Сами въздъхна. – Въртя се в кръг. Иска ми се да не им обръщам внимание, да не ми пука с какви имена ме наричат пред всички. Но се засягам, Лукса! Става ми мъчно! Винаги, по всяко време трябва да бъда нащрек. Изморявам се. Училището не бива да бъде постоянна борба.

- Искам да те питам нещо. Аз съм ти приятелка, нали?
- Така е.
- Ако тези момчета те обиждаха пред мен, как щеше да се почувстваш?
- Много унизен – призна си той с пламнало лице.
- Защо? Как смяташ, дали ще ти се присмея, защото те го казват, или ще се ядосам и ще те защитя?
Самюел сведе глава и я погледна, но не отговори.

- Ти ме спаси от лапите на онзи ужасен човек Тъкър – каза му Лукса. – Ти си едно много храбро момче, Сами. Той можеше да нарани и теб, но ти въпреки това ми се притече на помощ. Не бих се поколебала да направя същото за теб.

Сами се просълзи. Ангелчето посегна към косата си, свали бялата си панделка и я сложи в ръката на момчето.
- Вземи я. Носи я със себе си и когато отново дойдат да те тормозят, само си представи, че съм до теб и че каквото и да ти говорят, моята усмивка е само за теб.

- О, Лукса… - отрони Самюел. – Ти си истински ангел.
Двамата се засмяха на играта на думи, а Сами прегърна ангелчето и го целуна по челцето.
- Благодаря ти, Лукса. Ти си най-добрата ми приятелка в целия свят.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ