автор: secret_rose

Като черен керван, полетял към най-южните рими,
като бяла пустиня, поела в най-тъмния здрач.
Като тичинка цветна, родена в най-тежката зима
или малка сълза, след откоса на земен палач
си...
а аз нарисувах на хълма на тежките думи
малка къщичка в синьо, до нея поточе, сърце.
Всички те... тези мисли са вопъл и стон помежду ни.
Имат смисъл единствено двете ти топли ръце.
Двете капки очи, съзерцание влели в съня ми,
двете думички обич... заглъхнали в клетка живот.
Аз без тебе съм плът. Само ти напояваш дъха ми...
И когато не съм, съм дихание, вяра и брод.
Измълчах те до края. До края на всички еони.
Изживя ме, почти ненамерена, своя или
не съвсем... Не съвсем... Не съвсем, и почти се отрони
онзи миг, за когото така безпределно боли.
Всички думи са топли, горещи човешки копнежи.
Всяка римичка в мен, всяка строфа, молба или горест.
И когато те пиша, от смисъла истински режа.
И когато те плача, във себе си още те нося.