автор: abonat

Над мен гробарят не въртя
лопатата безстрастно,
и поп пиян над мен не пя
протяжно псалми разни,

край мен печално не рида
жената със цигарка –
че аз не пукнах по реда,
а бях убит във парка.

На шията все още с клуп,
все още топъл-топъл,
изхвърлен бях – ненужен труп –
на изток от Европа.

Лежа си между главен път
и паркова алея –
и уж преминал съм отвъд,
а още с вас живея.

До мен долитат смехове –
тъй звучни и заразни,
че аз се зъбя вцепенен
и хиля се безгласно.

Привечер лъхват миризми –
кебапчета, мастика,
парфюми сластни на жени
и афтършейф бутиков.

И сливат се в един поток
със моя мирис остър,
понасяйки се до възбог
в зловеща симбиоза.

Щом нощем запламти града
в неонова одежда,
започва призрачна мъгла
от мен да се процежда.

И светя аз – изгнил мъртвец –
във фосфорно зелено,
тъй както вашият Средец
блести около мене...

И може би надзърта Бог
от рая краткосрочно
и вижда всички нас в едно
море от светли точки:

над мен и вас – едно небе,
под всички нас – земята:
живеем всички житие
на мъртви неопяти,

излъчваме еднаква смрад,
еднакво сме умрели...
И казва Бог: О, този свят
пътува... Накъде ли?