автор: Varion

ЖИВОТ НА ЗАЕМ

Бъдещето на света е извън владенията дори на боговете. Колелото на Съдбата се върти безспирно и въпреки, че тези които са му неподвластни не могат да го спрат, те могат да определят посоката му на въртене...
- ...А ти явно си забравил, че си неподвластен на тоеа колело, Разомир. Колелото на съдбата. Ти се провали. - Синкавата фигура продължаваше да се усмихва
- Кой си ти по дяволите? – Варваринът се напрегна да се освободи, но не успя. Не можеше да отърси чувството, че бе виждал това същество и преди. Все едно спомена бе затворен в някаква забравена част от съзнанието му.
- Нима не разпознаваш брат си? Толкова ли дълго си прекарал измежду хората, че да загубиш спомена за това което си? Но разбира се, иначе не бих те призовал.
- Брат? Та ние дори не си приличаме! А тук ме призова единствено жаждата за отмъщение.
- Аз изковах стрелата, която уби този глупак Грату.
- Замълчи нещастнико! – Разомир отново се заборичка с ледения си затвор, разгневен от оскърбителните думи.
- Точно това е гнева, който къса връзката в кръга на седмината. Ти трябва да умреш, за да може друг да заеме мястото ти измежду нас. Ти си слаб и вече непотребен, Разомир.
- Ако искаш да умра защо спря магъосника?
- А защо не? – той се изсмя – Той не бе нищо повече от прислужник. Чрез него просто проврих дали си загубил напълно силата си. Държах душата му прикована към този трон с години само за тази цел. След това той стана непотребен. Точно като теб. А сега ще те науча на всичко което си забравил...
Демонът вдигна ръка и ледът се стегна още по-здраво около тялото на варварина. Той изрева и се задърпа, но отново без успех.
- Издръжливост...Издръжливост на болка. – Ехидната усмивка се разтегна до гротескна гримаса на свирепо задоволство, породено от агонията на варварина.
Разомир ръмжеше, а болката погълна тялото му и запулсира в главата му. Ледът се затягаше, а силата вече напускаше премръзналите му крайници.
- Аз съм Елиш. Повелителя на Ледовете. Ти, Разомир си Повелителя на Гнева. Ние сме само двама от седмината пазители на съдбата. Кървавата Звезда ни роди. Звездата на омразата. Както знаеш, всяко столетие тя минава покрай този свят и се опитва да прибере това което й принадлежи. Това, което ни дава живот. – той посочи към блестящия кристал на челото си. – Ти си забравил, но аз ще ти припомня. Когато този свят е бил още млад Кървавата Звезда се е доближила достатъчно близо, за да могат, тепърва образуващите се, необуздани магически течения, да откъснат седем малки парчета от нейната повърхност. Тези кристали изпитвали влечение един към друг. То било толкова силно че всеки един си намерил форма на живот и помогнал на индивидуалната й еволюция за броени дни. Избранниците на кристалите станали могъщи и скоро се събрали, образувайки кръга на седемте пазителя. Така бяхме наречени от хората, които ни служеха. Ние бяхме обожествявани. Всяко столетие, когато Кървавата Звезда покрива този свят с безмилостните си червени лъчи и запраща хората в безумен гняв, карайки ги да облеят улиците на градовете си със собствената си кръв, тогава ние сме тези които се изправят срещу демоните. Звездата разпръсква влиянието си по всички светове и после прибира най-могъщите войни под своята власт. Те са единствените оцелели клането, но все пак не достатъчно силни да й се противопоставят. Само ние можем.
- Не! – размътените спомени набираха сила и лицата на гротескните фигури с обезумели и свирепи погледи ставаха все по-отчетливи. Разомир си спомни реките от кръв и безжизнените тела огряни от алените лъчи и се сети защо картините в замръзналите коридори му бяха познати. Той ги бе преживявал. Той усещаше как тялото му поддава под натиска и синьо-черния му затвор почервеня от кръвта му, стичаща се през разкъсващата му се кожа.
- Ние решихме, че трябва да се сближим с хората и затова те пратихме да живееш около тях, но ти се размекна. От момента, в който отиде при тях кръгът се разкъса. Всички го усетихме. Ти се провали, а Кървавата Звезда наближава. Ти трябва да умреш, за да може друг да те замести и да можем да се изправим срещу прокълнатия си произход, преди той да ни е погълнал. – Сота направи крачка напред, а унеслия се в разказа си демон се сепна, но после пак се усмихна широко. – А когато те пратихме при хората ти взе чужд живот на заем. Това е този, чийто живот си живял досега, а той си го иска обратно. – Фигурата разтвори пръстите на протегнатата си ръка и ледът около гърдите на Разомир се отдръпна. Тънки струйки кръв запрепускаха надолу. Сота се затича и замахна към пролуката с меча си в свирепо мълчание.
- А сега умри! – задоволството в студените очи на синята фигура беше неприкрито
Всичко застина за момент. Нов рев се изтръгна от гърлото на Разомир, но това не бе вик от болка. Черният лед обгърнал тялото му изсъска и се изпари за секунди. Мечът на Сота бе застинал на сантиметри от сърцето на варварина, но въпреки очевидните усилия на младежа, острието не помръдваше по-напред. Той вдигна очи от застиналия си меч към лицето на гиганта пред него, само за да срещне смазващия му поглед. От студените синъо-сивкави очи струеше бледа светлина а кристала на тъмното острие в ръката му пулсираше. Окървавените му гърди се повдигаха бавно докато той опитваше да успокои дишането си.
- Убий го, глупако! И ти ще заемеш мястото му в кръга на седемте! – Елиш кресна, за първи път загубил самообладанието си.
Разомир замлъкна, а погледът му се изпразни и лицето му застина в гримаса на учудване. Той стисна зъби, а ледените стени на пещерата затрепериха. Преви на две и заръмжа, а мускулите заиграха под кожата му. Две огромни, ефирни, драконови криле се разтвориха от гърба му. Трептенията в пещерата се превърнаха в трусове и скоро парчета от леда се заоткъсваха от стените и пода. Сота загуби равновесие и се стовари на земята. Разомир се протегна и хвана меча му с ръка а после го пречупи в стоманената си хватка с нечовешка лекота. Бледа светлинка проблясна, прокрадна се от счупеното острие и се плъзна в младежа. Той вдиша рязко и се заозърта диво, като човек внезапно събуден от заплашителното съскане на змия. Когато осъзна какво става челюста му увисна, но той бързо запълзя назад в търсене на прикритие.
Елиш изруга, но не можеше да откъсне поглед от трансформацията на варварина. В очите му се четеше страх, насилствено подтиснат , а капки пот се стичаха покрай треперещите му устни. – Невъзможно... – прошепна той.
Мечът на Разомир се изтръгна от ръцете му и тъмното острие увисна във въздуха. То се завъртя, докато парчета от тъмната стомана не се заоткъсваха от него. Те се включиха във вихрушката от лед, образуваща се около тялото на варварина. Крилете на гърба му ставаха все по-материални, а той не преставаше да вие, докато тялото му се променяше и с всеки момент губеше човешкия си облик. Воя му достигна тон недостижим за човешко гърло, а главата му се издължи.
- Не... Подцених го. Прекалено много го притиснах – Елиш направи неволна крачка назад.
Драконът се изправи и разпери крила, и точно в този момент и последното парче стомана се отдели от червения кристал, оставяйки го застинал във въздуха пред люспестото лице. Внезапно скъпоценният камък се вряза в челото на Разомир и заблестя по-ярко от всякога. Вихрушката от лед и тъмна стомана свистеше все по-силно и раздираше огромната пещера от вътре, но това не бе от значение за дракона. После фигурата му започна постепенно да се смалява, но Елиш усещаше, че противника му не губеше от мощта си, а просто я концентрираше.
Драконът стискаше зъби, а очите му бяха плътно затворени. Когато клепачите бавно се отвориха, откриха очи пламтящи в син огън. След броени минути Разомир стоеше пред стъписаните си наблюдатели отново в човешки облик, но сега той излъчваше увереност и сила. Раните му бяха безследно изчезнали. Вместо кожените одежди сега бе брониран във великолепни доспехи изковани от драконови люспи. Ледената вихрушка затихна и ледените късове за момент увиснаха във въздуха, а после се стовариха на земята тежко, сякаш вече никому ненужни. От тъмното острие нямаше и следа, но плавните движения на варварина загатваха за присъствието на меча в самия него. Червения кристал светеше на челото му, придавайки допълнителна строгост на студените очи. Устните му бавно се разтеглиха в познатата свирепа усмивка, но сега дивото бе заместено с благородното.
Разомир бавно закрачи към Елиш, а той коленичи и сведе глава.
- Едва сега разбирам. Кръга не бе разкъсан заради твоите действия. Аз представлявам дупката. Повелителя на Гнева никога не се бе провалял, но моята завист отслаби братството на пазителите. Аз вярвах, че човешките емоции водят до слабост, но ти си успял да ги овладееш. Аз се провалих.
- Изправи се, Елиш, Повелителю на Ледовете. Не показвай малодуше. Посрещни съдбата си като воин от кръга на седемте.
- Нима не помниш – Елиш се усмихна и се изправи, заемайки бойна стойка– Ние сме неподвластни на Колелото на Съдбата.
- Може би. Ние направляваме посоката на колелото, но дори така ние все пак сме подвластни и свързани със съдбата на този свят. Както всички други.
- Така да бъде! – Елиш се подсмихна.
Сота наблюдаваше как двамата могъщи война се стрелнаха един към друг. Сблъсък след сблъсък, младежа едва можеше да проследи движенията им. Пръстите му хаотично и трескаво опипваха ледения под с надеждата да намери убежище. Той се изправи и заотсъпва, търсейки изход. Един нечовешки писък проехтя из ледените зали и последвалата експлозия захвърли Сота в близката стена. Когато той отвори очи пред него се търкаляше един ярък и окървавен, червен кристал. Младежа се пресегна плахо и го взе.

АЛЕНО УТРО
(Кървавата Звезда)

Сутрешните лъчи обляха полето, но сега те аленееха. Есента вече напираше да изсуши зелените гори. Кърваво червеното небе се простираше от хоризонт до хоризонт, а в далечината се чуваха викове на лудост и омраза. Кървави лопати и гребла се вдигаха и стоварваха върху падналите. Хора, орки, елфи, джуджета тичаха в суматохата под влиянието на червеното зарево, което изгряваше, замествайки слънцето.
Седем величествени фигури стояха насред морето лудост, обхванало света около тях. Те бяха безмълвни, а неподвижността им контрастираше с хаоса наоколо. Всяка фигура, различна по своему от останалите, с изключение на червените кристали пулсиращи на челата им.
От аленото небе се откъснаха пламтящи кълба и се отправиха към земята. Измежду огнения дъжд, кървавите лъчи заискриха, и където докоснеха изсушената трева се надигаха изчадия от чужди светове. Хищни зъби, заострени рога и нокти, полирани доспехи и гневни очи се насочиха към седморката, която стоеше непреклонно пред вълните напредващи демони. Кървавата Звезда бе дошла да прибере това което й принадлежеше. Отново.
- Време е. – Една от седемте фигури отхвърли плаща си и откри великолепната броня, изкована от драконови люспи. Свирепата усмивка отново грейна на варварското лице.
Друга фигура пристъпи напред и постави изящтната си ръка на рамото на Разомир. Огнена коса се разпиля по раменете й. До Жар, Синкавата кожа на новия Повелител на Леда лилавееше под алените лъчи, но Сота не показваше признаци на колебание. Той се обърна към Варварина и забеляза гримасата на чиста жажда за битка. Седем ефирни остриета, изковани от чиста магия, напуснаха ножниците си едновременно. Седем чифта очи се присвиха срещу адския легион. Познатият боен рев прогърмя из болнаво-червеникавия свят и Пазителите се впуснаха напред.
Колелото на Съдбата се премести още малко по-напред.