автор: nikeab

Не бях ли твоето момиче,
кето те очаква със любов?
Не бях ли нещото, което
дава на живота смисъл нов?

Не чакаш ли денят да мине,
да срещнеш утрото с надежда,
разстоянието дълго да изминеш,
а пътят пак при мен да те довежда?

Не бленуваш ли до тебе да се сгуша
и да туптят сърцата ни опиянено,
ласките ми нежни пак да вкусваш,
да тръпне тялото ти изтомено?

Самозалъгвала съм се навярно...
Залязва слънце в твоите очи.
Не си щастлив със мене явно -
прикриваш го, но някак си личи.

Защо ли все ме нараняваш
и сипеш яростни искри.
Със думи ме изпепеляваш,
душата как ли да прости?

Не съм аз твоето момиче!
За друга чезне твоето сърце.
Напразно с мене я заместваш,
не си забравил нейното лице.

Не искам повече такава обич!
Нагарча тя като отрова...
Не се насилвай да оставаш...
Върви! Вратата ще затворя...