автор: secret_rose

Афганистан, 1979


- Какво е това? Убодох си пръста! Какво носиш под дрехата си!
- Кръст.
Непознатият се засмя, издърпа синджира от врата си и и го подаде. Тя го хвана с два пръста и изумено го заразглежда.
- Но това е... бодлива тел! Носиш кръст от бодлива тел!
- Има си история. Ако и днес ми дадеш хляб, ще ти я разкажа.
Амма бръкна в торбата и извади увито в плат полуизсъхнало парче сирене.
- Откраднах го за теб. Яж.
Той пое парчето с треперещи пръсти, разви го и захапа. Имаше вкус на тиня.
- На колко години си, Амма?
- На седем. Ще стана на седем съвсем скоро, когато луната добие прозрачен, безцветен вид в който ние пътниците не можем да се оглеждаме. Така казва мама. И когато лицето ми бъде скрито нацяло и червеното ми цвете разцъфти, ще стана жена на Абдулла.
- Какво? Не си ли твърде малка за женене? И защо си пътник, ти не пътуваш.
- Всички сме пътници, така казва мама. Тук никой не остава завинаги, затова не трябва да плача а да се омъжа за Абдулла.
Той погълна последния залък и Амма му подаде комат хляб. Задъвка.
- Кой е Абдулла, Амма?
- Моят жених. Носи бяла чалма и прилича на дядо Нармид, затова мисля, че не се страхувам от него.
Емир-Хан преглътна с мъка и загледа детето. Беше чувал за обичаите да се годяват деца за възрастни мъже но все се бе надявал, че са приказки. И в Източна Турция сред кюрдското население традицията бе спазвана и прилагана, но момичетата бяха по на 13-14, седем му се струваше твърде рано. За щастие тя спомена червеното цвете, което означаваше, че поне още няколко години Абдулла щеше да стои далече от нея.
- Амма, знаеш ли какво е брак? Разбираш ли какво е да се омъжиш?
- Означава да живея в дома на Абдулла и по-рядко да виждам мама и братята си.
- Това не те ли натъжава?
- Може би малко ще тъгувам за Бесим... Той е най-малкият от братята ми но е по-голям от мен. На осем е. И той си има невеста, в корема на леля Сабиха. Ще се роди скоро и ще празнуваме годеж. Защо този кръст е от бодлива тел?
- Защото... – очите му се спуснаха надолу към хоризонта. Вятърът се усилваше, подемаше пясъка и го завихряше в красиви малки дайрета ниско над земята, толкова ниско, че оставаха недокоснати от извисения креслив глас, идещ откъм селото и нанизващ пресекливо към тях „А-мммм-ааааа...”
Момичето скочи като попарено, махна на странника и забърза по пътеката към селото. Салима преметна забрадката си и впи остри очи в приближаващото дете. Беше открила отсъствието и преди минути и бе тръгнала да я търси преди Фатих да се е прибрал и да е видял, че я няма. Синовете и отдавна бяха насядали около дървената синия под навеса с надежда майка им да им сервира вечеря навреме, без да чакат прегладнели завръщането на бащата. Щом Амма приближи вдигна ръка и я перна силно по главата. Детето залитна, скри се в къщи и Салима го последва, подвиквайки да се измие и да сяда на масата. После влезе в кухня, вдигна тежката тенджера със сварен нахут и я помъкна с пъхтене към насядалите деца.
Всеки ден бе приличен на предишния, всеки Господен ден, от как се бе омъжила за търговеца. Раждането на петима сина не бе променило нищо, въпреки уверенията на мъжа и, че ако го дари с наследник ще бъде най-щастлива на земята. Бъхташе като робиня, готвеше и шеташе, слугуваше на дома и съпруга и не получаваше нито мила дума ни дори поглед, който да я разпали и да даде повече от себе си. Бе отмъкната насила от обятията на любящата си майка, едва навършила шестнадесет, бе била забрадена до неузнаваемост и доведена тук, в мюсюлмански Афганистан – светът на мъжете, където жената не притежава нищо, дори собствените си деца, дори името си и бе преименувана на Салима. От деня, в който позна Фатих, Вандана изчезна. И когато за последен път Аллах я дари с Благостта си – плод под сърцето, и в дните на пълната луна една нощ доведе на бял свят румено момиченце с очи като мъгла и Фатих я преби, задето му е родила дъщеря а не син, се зарече да я предпази. Да я предпази от живота тук, от мъжете, от себе си. Нарече я Фарзана, на майка си и Амма – на майка му. За първото име понесе дълго и тежко наказание, но Фатих го остави. Да и напомня Пакистан. И тя помнеше. Всеки поглед, потъващ в дъждовните очи на Фарзана я отвеждаше далече, много далече, чак до долината на Инд, където девойки с къносани пръсти танцуваха с вятъра а във въздуха живееха Ведически химни.

„.Смърт и безсмъртие нямаше тогава,
не бяха ден и нощ в раздяла,
бездиханно...”

После Фатих слезе от Хайбар, пресуши Пенджаб с „Аллах Акбар”, посече живеца в дома и и я отведе. Бог да го пази. Да пази и децата му...
- Мамо! Хайде мамо, гладен съм!
Бесим бе любимото и дете. Обичаше ги всичките но само от неговия глас трепваше така, сякаш наранена гълъбица гледа как малките и политат надолу към твърдта на земята. Най-малкият и син, последната и молитва. Фарзана не биваше да се ражда, Фарзана бе грешка. Всички женски чеда бяха грешка на Аллах. В страна като тази не биваше да живеят жени. Никога.
Засрамена от мислите си наведе глава и залепи на лицето си поглед на неодобрение.
- Шабара! Шабара!* - кресна към децата и се зае да пълни паниците им.

...

Емир-Хан въздъхна след разветите плитки. Момиченцето си отиде и не знаеше кога и дали ще се върне отново. Трябваше да тръгва. Трябваше да се отдалечи, за да не и създава неприятности, а също и да си намери работа. Последно бе работил в една каменна кариера, бе къртил плочи от наслояванията с малка кама а после ги бе изтръгвал от огнищата им с голяма и тежка манивела, бе ги пренасял до купчината отвън и ги бе тварял на камионетки и талиги с конски впряг за да заминат към селата и строежите и всичко това за къшей хляб и чаша вода. Мазолите и раните по ръцете му още гъгнеха и пареха. След злополучното изтръгване на голям каменен къс, който бе раздробил коляното му и го бе приковал задълго на легло, Мустафа, началника на бригадата се бе смилил над него и му бе дал пари за път. А може и да не искаше да го храни и лекува повече. Проклетият крак все още го болеше и пречеше на придвижването а пустинята бе все така далеч. Малката му помагаше да отдъхне от дългия път и да се съвземе. Но не можеше да остава. Трябваше да върви. Имаше само една пречка да тръгне веднага – кръстът от бодлива тел, талисмана му, бе останал в нея. Утре щеше да си го поиска обратно и да потегли.
Подпря гръб на скалата, опъна болния крак напред и се отпусна да поспи.

____________

*Шабара - търпение (урду)

Следва...