автор: nellnokia

„Морето, най-голямото събитие” Хр. Фотев

...и този път се люби само с други.
Отиват и се връщат, а в следите им
събирам песъчинките изгубени.
Така издайно хрускат във обувките
на мили от крайбрежните си плажове,
полепнали безсмислено по банските
на мнимите си гларуси и пажове.
Изписали неписани поеми –
изхвърлили ненужното си бреме
и с пясъчни въжета оковали
на думите измислените трели...

Аз слушам само морските фанфари
на техните върховни приключения.
Такава съм – почти безмълвна памет –
удавена сред чуждите вълнения,
с колекция от много чужди спомени –
парчета от отминали истории...
Там дисектират морските ми корени
в изгубените си лаборатории
най-лъскавите люспи песъчинкови
и всички малки мокри своеволия,
на бризове среднощни и на щормове.

Живея с песъчинките изгубени.
Солени са... горещи и бездомни –
на мили от морето като мене.
Не се забравя. Винаги се помни -
далечния му шепот раковинен,
дълбоката му паст, с която гали
и знае да отхапва безобидно
от твърдата обвивка... щом нагазиш
къдриците на плаща му, а после
удавил тялото си в неговото тяло
да полетиш напред през онзи грохот,
съединил единственото цяло.

Морето,
което разрушава замъци...
На летните илюзии сърцето.
Морето,
на което не изпратих
прибоите от временните кризи,
неопитомените си приливи
и дъното, в което съм се свила?
Не ще попият в пясъка на плажа
с изхвърлената пяна и солта им...
Но аз обличам морските си ризи.
Но аз събирам пясъчното семе.

Навярно мога да спася морето в себе си...