автор: jezabel

Не го застигат думите ми, казваше,
искрени били, но пък банални, дребни, неизискани.

Усмивката ми греела накриво, вметваше,
устните ми меки и отпуснати – без електричество.

Сърцето ми? Не го видя.
Изля за него най-беззвучните си сокове.

Спомен ми остана, дребен,
цвят за него си избирам -
да ми прилича
на думите,
на устните,
на пешовете изтънели на палтото ми.