автор: Shrike

Извиквам спомена за тъничката паяжина. Нежната ѝ дантела вибрира едва доловимо, сребриста мрежа от безкрайни пътеки, опнати струни, на които се градят милиони Вселени. Вълшебните паячета събуждат странни хармонии. Звуците се втурват по дъгите на всеки един акорд и отекват в тъканта на времето.

Пространството пулсира ритмично и огъва същността си в такт с ловките им движения. Кварки материя танцуват ведно с кванти енергия. Звездите шептят - код на живота. Цветове, любов, сила, падение, грешки, загуба, болка, непокорство, вяра, стремление... Резонанс на човешкото. Докосвам звезди, говоря им и те ми отвръщат.

Вървим по мостчето един след друг в забързаните утрини и натежалите следобеди на цяла една вечност. Свързани отвъд воля и разбиране. Без да зная, че умелите паячета повтарят движенията на твоите нежни пръсти. Без да знаеш, че росата на паяжината им отразява звездния танц на душата ми. А ръцете ни са били толкова близко...

Вече 18ти ден откак очите са бели. Пропадане без посока. Мним стремеж към дъното с надежда да се отласна. Залъгвам себе си, дъно няма. В тази тъга се потъва безкрайно. Не виждам звезди, сляпа съм. Тези дни все си мисля, че чувам гласа ти. Неловко и тъжно. Твоят глас е за други. Скоро ще дойде дъждът, зная го.

Ще оставя дъжда да ме отнесе до изворите, да пречисти тъгата ми, за да могат най-красивите цветя да намерят пътя през тленността. Светлината на дните е в росата по теменугите. Обичам те.