автор: hubavkaaa

Ароматът на цъфнали цветя обгърна широко отворените ноздри на Антон, разливайки през цялото му тяло удивителен полъх на току разбудила се пролет. Слънцето нежно галеше цветната феерия със сетните си ласки, а Джеси открито недоволстваше срещу така скорошното му заминаване за страната на облаците с жален вой. Антон я погали по главата, после отиде до чешмата да ́и напълни прясна водица.
- Антоне! – след толкова тежък работен ден откъде намираше сили толкоз напевно да вика баба му, Антон все не можеше да се начуди. – ‘Айде, идвай, баба, погачата е готова!
- Ида, бабо, ида!

***
- Антонеее! - чу я още от разклона. Затича с всичка сила. Ако сърцето му беше спортен автомобил и някой го управляваше, то в този момент този някой бе натиснал газта докрай.
- Антонеее!
Спря задъхан пред портата. Хвана се за решетките и постоя така няколко секунди. Опомни се. Тъкмо щеше да нагласи тайминга на филма, докъдето го беше гледал, докъдето го беше живял, когато вдигна поглед. Пред него като осанка на снажен момък стоеше тя – голяма, бяла и непокътната. Столовете и масата отпред сякаш приканваха гости на раздумка. Сочните гроздове над тях аха-аха да дръпнеха майка си надолу, мъчейки се да се отделят от пазвата ́и, вече поотраснали. От градината, накитена като мома за женене, лъхна аромат на късно лято. И лаят на Джеси върна лентата още по-назад. Дядо му дялаше нещо, някакъв стол, а Джеси обикаляше около него сякаш му баеше да си свърши както трябва работата. Баба му чевръсто местеше маркуча, поливайки чак доматите нагоре. И всичко бе така ясно, така мирно и хубаво. Ако навън валеше, над главата на Антон имаше навес. Лоши хора на вратата на тази къща не чукаха. Страшни неща тук не се случваха. Или поне до тази част на филма. До тази част на филма, в чиито субтитри ненадейно изскочиха думите старост и смърт. И вместо саундтрак воят на Джеси предупреди за края на първа част. И някой страшен, бурен вятър отвя навеса над главата на Антон. И страшните неща се случиха, колкото и да си затваряше очите той и колкото и да си запушваше ушите.
Антон пристъпи плахо и седна на един от столовете. От колко време не беше идвал тук? Една или две години, след като си бяха заминали дядо му и баба му? Но нима имаше вече значение? В този момент Антон чу тихи, ситни стъпки. Вдигна очи, а пред него като слънце светнаха русите къдри и бялото личице на едно малко момиченце, което го погледна любопитно. Без да се зачуди дали е лош, защото и то като Антон беше сигурно, че лоши хора на вратата на тази къща не чукаха, тръгна към него. Само се чудеше дали Антон не познава някоя фея? Или може би разбира езика на птиците? То слезе по стълбите и се приближи към Антон.
- Аз съм Стамена. А вие кой сте?
„Стамена.” , усмихна се наум , „Като баба ми.” , усмихна ́и се.
- Аз съм Антон.
- Можете ли да ги разберете? – попита момиченцето, като показваше синигерчетата, кацнали на жицата оттатък асмата.
- Винаги съм се чудел за какво толкова весело приказват – усмихна ́и се пак Антон. – Когато бях на твоите години си представях, че си говорят за какво ли не. Може би си разказват приказки за места, над които са летели. Може би си пеят песни. Но, не, така и не се научих да ги разбирам. А с времето спрях и да се опитвам.
- Стаме! – подаде се на вратата майка ́и. – А! Здравейте! – обърна се тя към Антон.
- Добър ден! Надявам се не преча. Отвори ми се работа в селото и реших да мина и през тук.
- Но, разбира се, няма проблем! Все пак сте живели толкова време в този дом. Искате ли кафе или чай?
„Дом, а не просто къща” , отбеляза в мислите си Антон. Дом. Но защо хората чукат, зидат и замазват големи, бели къщи, мъчат се да угодят на прищявките на земята, кътат по някой и друг лев от изнурителните си работни дни? В крайна сметка защо? За какво? За да оставят късче спомен на децата си, който да пари като първак на гърлото? И те да се учат да не мислят за лошите дни и да лъжат децата си, че такива дни няма? И да продължават да блъскат напред, да вървят, да вървят, но накъде? Към гробът… По следващия път… И внезапно чувство на кръговратна неизбежност залости в прегръдката си душата на Антон. Той побърза да си тръгне.
- Не, не, благодаря ви, но имам работа и трябва да вървя.
- Е, добре, приятен престой в селото!
- Благодаря! – и Антон се обърна да си върви, когато Стамена го дръпна за блузата и го върна в нейната реалност.
- Ако разбера за какво си говорят първо на вас ще кажа! – и като се усмихна, изтича към дувара, откъдето се виждаха и чуваха по-ясно гласовете на синигерите и се заслуша.
„Как ще ми кажеш, мило момиче?” , помисли Антон, „Не ми знаеш адреса.” , но веднага се досети, че тя не мислеше за такива подробности. Нейната душа не знаеше що е невъзможност, що е неизбежност. Антон се помоли и никога да не разбира. Колко му се искаше на Антон да хукне след някое хвърчило… С онази непоклатима вяра на дете, че ще го хване. Но колкото повече стоеше на стартовата линия, толкова повече една постоянна мисъл му се смееше и попарваше заченката му на вяра. Закостеняла, изгърбена мисъл на възрастен. От страх. Да не ́и се присмее нечия друга изгърбена мисъл, на друг възрастен. И както всеки навярно се е учел как да забравя, Антон махна с ръка пред лицето си, пропъждайки неволните мисли, за които сега, убеждаваше се, нямаше време.
На тръгване за града той мина през хоремага. Реши да си вземе лимонада за из път. Като дръпна ресните, пазещи входа от мухи, забеляза че нищо тук не се е променило. Тенекиените маси с покривки на райета, деликатната миризма на кебапчета и кюфтета примесeна с цигарения дим и потта на работливия селянин. Сякаш времето тук бе спряло. Сякаш. Но само за масите и кюфтетата. Потта и цигареният дим сега идваха от някой друг работлив селянин. Дали щеше след двайсет години да види някой друг такъв? Или може би щеше да е същия. Може би винаги е бил същия… А той щеше ли да бъде тук тогава? И пак махна с ръка пред лицето си. Взе си лимонада, а на вратата Лили Иванова го изпрати с престорено веселият си тон: „Пам-пам-рам-пам-пам-рам-пам-пам-пам!”.