автор: midnight_blue

Зелените листа на чая отнасят ме далеч оттук. Там някъде на Изток. В далечния изток, където изгрява слънцето. Там нечии ръце са работиzли усърдно, за да го има сега в моята чаша, тук в нашия Запад, където слънцето залязва…
Мислех, че с времето впечатленията ми от пребиваването в Корея ще улегнат някак, ще се избистрят и подредят от само себе си. Вярвах, че това ще го направи моето подсъзнание, без да тревожи и натоварва съзнанието ми, но пропуснах една съществена подробност. Дори и да беше така, дори и да е станало така - всички тези впечатления и мисли да са кристализирали и да са се наместили хармонично, то това пък е останало в подсъзнанието ми, потрупано и труднодостъпно, практически неизползваемо. А в съзнанието ми - безброй разхвървани детайли за един свят далече във времето, далече в пространството, далече в културата...
Проблясва някой елемент, измества го друг, лъхва миризма на Корея.
Миризмата на корейските улички рано сутрин, когато собствениците на ресторантчетата изхвърлят в шахтите на тротоара водата, с която са измили помещенията.
Миризмата на корейските пролетни паркове - претруфени бели вишни, розови азалии и яркожълти фрозиции, чиито аромат се слива в мощна вълна, която ме подема и ме понася в слънчева мечта.
Миризмата на съвместния роднински обяд. Чесън, нетърпима воня (дори за самите корейци) на сурова риба, водорасли...
Миризмата на прашния въздух, пренаситен с отровни от нестихващия автомобилен поток...
Миризмата на Mac Donalds, която навсякъде си е все същата...
Миризмата на трудното за намиране (единствено в италианските кафетерии) в Корея истинско силно еспресо...
Миризмата на пяната в Японско море.
Миризмата на мидичките в Китайско, събрани в пристъп на мигрена.
Миризмата на елите в горите около будистките храмове.
Миризмата на тинята от оризищата, която нахлува през прозореца на колата. Миризмата на заводите за тежка промишленост и автомибилостроене.
Миризмата на прохладния нощен въздух на река Хан. Миризмата на прясно разровената пръст от жените рано сутрин в зеленчуковите градинки, намиращи се непосредствено до комплексите от 20-етажните жилищни блокове.
Миризмата на прогизналите от дъжда през мусонния сезон дрехи.
И колко ли още парченца от този пъзел от миризми са се разхвърляли някъде в главата ми. До скоро ги имах до мен, реални, веществени - пакета ким*, мидичките от Китайско море, изпраните с корейски омекотител чорапи...пропити с мириса на Корея. Но молекулите на този мирис се разпиляха навсякъде в целия въздух на планетата, и остана само спомена за този мирис. Все пак, дори и само мисълта за някоя миризма, ме разтърсва и ме хвърля там някъде, на Изток.
Зелените листа на чая отнасят ме далеч оттук. Там някъде на Изток. В далечния изток, където изгрява слънцето. Там нечии ръце са работили усърдно, за да го има сега в моята чаша, тук в нашия Запад, където слънцето залязва...
Поглеждам дисквете с корейска музика. Става ми тъжно. В тях е събран нощен Сеул, с неоновите му светлини, с безбройните неонови кръстове на безбройните църкви. С тях сме хвърчали по пътищата. Сега не ги слушам, не ми харесват, никога не са ми допадали, не са мой тип. При все това, си имам любима песен -„Чиндаллекот“*. Започва бавно, почти безгласно, приглушено и избухва изведнъж, гърми...като самите корейци, които вдигат небивал шум, където и да се намират - по улиците, вкъщи, те са машина за високи децибели. „Чиндаллекот“ - май беше любима на продавачите в големия магазин за дрънкулки, или както е модерно да се казва - аксесоари, близо до университета. Още на входа ми връчват панерка, за да я напълня с тези всевъзможни фибички, ластичета, колани, часовници, тефтерчета, писалки и т.н., кои от кои по лъскави, по-шарени, по-кичозни. Е, аз отказвах панерката. Никога не успявах да пробера нещо по-семпло, семплото просто не е „йеппъда“(красиво) и не заслужава да съществува. Изобщо, като цяло, бях доста вял потребител на корейските стоки и стоях по-далече от прословутите пазари и пазарлъци. „Тонгдемун“* и „Намдемун“* са обезателните, нестихващите извори на почти безплатни, безвкусни и безнадеждни стоки. Посетих единия, един единствен път. И ми беше достатъчно. Бяха ми достатъчно гъстите навалици от безброй хора, проглушаващите викове на продавичите на „плащаш едно, получаваш 3“, подканващите подмятания на продавачите на понтеги*, чиято адска воня рецепторите ми в носа за нищо на света не желаят да възкресят. Както и корейката, която е живяла пет години в Швейцария, не желае същото, само че, с миризмата на швейцарското сирене. Но все пак, си е купила и си е донесла стенен часовник от Швейцария. Окачила си го е на стената в хола - цветна къщичка на кукувица. Дали да радва децата или пък да й напомня, че някъде по света времето е все пак, до определена степен, точно понятие. Защото в Корея,при все че всички - от най-малките деца до възрастните хора, повтарят на всяко изречение повтарят ппалли ппалли*, то смисълът на тази дума изобщо не се взема предвид. Можеш да чакаш градския транспорт по 40 минути в най-големия пек, може да се закъснее за уговорка и с един час, може и изобщо никой да не дойде на срещата. Винаги се чудя как ли оцеляват многобройните корейци във Франкфурт. Но за работа в чеболите* не бива да се закъснява. Затова мъжете стават призори и потеглят, за да стигнат възможно най-рано (преди шефа в йерархията), може и един час преди началото на работния ден. И така, работният ден няма начало, няма и край. Той е започнал преди началния час и свършва, когато вече не е ден и задължително след като шефа си е тръгнал пръв. И когато вече не е ден колегите се събират в някоя кръчма, за да се напият с бира или соджу*, да се натъркалят по земята и да избълват натрупаните стрес и нерви. Друг начин за облекчаване на напрежението е любовницата, която завеждат в някой от многото видове (според класата и предназначението им) хотели - йогуан, в които не ни препоръчаха да ходим. Вече е нощ, децата спят, жената посреща мъжа си. Колко си приличат съпрузите навсякъде по света! Какво става после? Дали го разпитва гневно къде е бил, защо се е напил, или се интересува живо единствено от това какво е обядвал...Но това си е тяхна работа, бих казала аз. Но те, на мое място, не биха. В Корея, няма „това си е моя работа“, „това е твой проблем“ или „това е личният ми живот“. На територия по-малка от тази на България, с население, надминаващо 45 млн, няма място за лични, мои, собствени, частни пространство и живот. Там преминаваш на подробно интимно интервю с всеки срещнат - с мъжа пред асансьора, с жената в магазина за хляб и сладкиши, с шофьора в автобуса.
1) От коя страна си?
2) Откога, до кога и защо си в нашата страна?
3) На колко години си?
4) Женен ли си? (с вариации имаш ли си приятел/-ка)
От отговора на четвърти следва различен пети. При положителен отговор, идва
5.1.а) Имаш ли деца, колко и на колко години са? или
5.1.б) А защо още нямаш деца? Каква е причината?
При отрицателен отговор на четвърти:
5.2) Защо още не си се оженил?
Ако е към застаряваща жена следва продължение с риторичен въпрос - „Може би сте била красива като млада?“
6) Какво работиш?.. и т.н.
Едва когато дадеш изчерпателна информация по всеки един от тях, кореецът ще се успокои вътрешно и ще остане доволен, и би подел по-нататъшен приятелски разговор, чиято насока ще е главно продиктувана от отговорите ти. Например, ако желаеш да си побъбриш повечко, идеалният вариант е да си събеседник, стигнал до положителен отговор на въпрос 5.1а. Семейният човек, грижещ се най-малко за 1-2 деца, е най-добрият събеседник, едва в такъв случай могат „да си отпуснат душите и да си поговорят задушевно“. Майката ще сподели откровено тревогите си, от сорта на това дали синът й, който понастоящем е ученик в първи клас, ще сполучи да се ожени за добра жена, каквото и да разбира тя под „добра“, а най-вероятно фиксира себе си за тъкъв пример на стериотипа за корейска съпруга или т.нар. аджумма?.
В аджумма се превърща всяка омъжена жена, родила, разбира се, поне 1-2 деца, и поела на плещите си с достойнство отговорната длъжност „домакиня“. Освен основните домакински задължения, сред които набавянето и приготвянето на храната ,имат приоритет, неотменна задача на аджумма е да проведе поне 10 „важни“ разговора по телефона, в които подробно да се обсъдят готварски рецепти и проблематични роднински и приятелски взаимоотношения. Като междувременно, обаче, не забравяме, че аджумма води и базброй спешни разговори по мобилния телефон. ( Мобилните телефони в Корея се купуват и сменят като детски играчки и с тях са въоръжени както учениците в началното училище, така и 70-годишните пенсионери. Всички са последна дума на техниката, поне за нашите европейски представи, и цветни дисплеи, полифонични мелодии и вградени камерки отдавна не правят впечатление на никого.) Както става ясно, аджумма е изразено социална личност, за което свидетелстват не само ежедневните шумотевици от гостуванията на съседи и познати, но и много по-възвишените инициативи като например посешенията на кръжок по пеене в кварталното училище или ходенето на минерални бани и сауна, където часове наред животворната вода и парата отпускат не само изнуреното й от домакнстване тяло, но и зажаднялата й за раговори душа. Така, общувайки и подкрепяйки се една друга, те неосъзнато започват да се превръщат в един вид устойчива социална структура, която е залегнала здраво в основата на корейското общество. Аджумма имат сходен светоглед и стериотип на мислене, които никога и за нищо на света не биха променили, особено ако тази промяна би се осъществила под влияние на западния модел на мислене. Все пак, аджумма винаги е права и знае най-много. Тя знае по-добре от мен, която идвам от страна, където посрещаме гостите с хляб и сол, как хлябът е ужасно вреден и как ще ме „убие“ ако всеки ден си позволявам по цяла една филия, все пак за 30 дни се събират общо 30 филии, а това си е вече прекалено! Възрастната аджумма, която е за първи път в този град, знае по-добре от мен разписанието на автобуса, с който аз пътувам по два пъти на ден. Същата тази аджумма е много добре осведомена, че Москва не е разположена на море и затова по никакъв начин не можеш да убедиш, че московчани, въпреки че нямат излаз на море, познават вкуса на риба и раци. Аз самата не знаех, че вълните в косите ми не са естествени, а са продукт на опитни фризьорски ръце, но аджумма отдавна го беше прозряла.
На семейството нищо друго не му остава, освен да се довери на опитните ръце на властната господарка на дома, която здраво е хванала юздите на реда в къщата и не допуска и най-малката промяна без нейно знание и позволение. А нейният авторитет получава най-съществен израз при отглежданеното и възпитанието на децата. От тях тя изисква да учат много и да получават максимален брой точки на всички тестове в училище. А децата, горките, каква вина имат, че не са вундеркинди и учат в клас от 40 ученика, където дисциплината и реда почти отсъстват(а ако има такива, то те са постигнати с физическа разправа) и където надали могат да получат достатъчно внимание и обяснения от учителите. Но аджумма и мъжът й знаят - с бой всичко се постига. Боят е израз на тяхната обич и загриженост към рожбите. Затова всеки любящ и всеотдаен родител си има специално приготвена за целта дървена пръчка, с която налага детето по ръцете (никога по главата, защото с нея трябва да учи!). След време детето ще бъде дълбоко благодарно за тази родителска любов и ще продължи традицията да изразява своята такава по същия начин към собствените си деца. А децата винаги си остават деца, и затова родителите не отказват порция любов и на порасналите, прехвърлили 20-те.
Радвам се, че аджумма и нейното поведение нямат своя миризма, чиито молекули да нахлуят някога в ноздрите ми и да разтърсят съзнанието ми. Понякога, изневиделица, изплува образът й - лицето, намазано до неузнаваемост с фон дьо тен, татуираните вежди, силно начервената уста, лице - маска. Като традиционните корейски маски, като японските маски в театър Но. После малките й забързани крачета, пъплещи уверено нанякъде. Сблъскваме погледи. Наблюдава ме, изпитателно и подозрително. „Чужденка.“ Подхваща разпита. Отговорите получава на корейски, „чужденка!“...
Имам големи очи... и съм висока... много съм хубава...Чувам го за хиляден път. Нали съм европейка. Корейските мъже не ми го казват, не е прието, не е редно, почти табу. Да направят комплимент на жена или да кажат на собствената си, че я обичат! Може би веднъж в живота - на сватбата. Помежду си, обаче, момчетата се прегръщат, вървят с увити около врата на приятеля си ръце и допират оранжевите си глави, които са несполучлив резултат в опита да станат блондини. Момичетата, в своето женско царство, не им се дават. Напудрили плътно лицата си, преплитат дружно длани и се носят закачливо по шарените улици, където се изгубват в милионната тълпа.
Тълпата, масата, където всичко е еднакво, където всяко действие е съобразено, където индивиди няма. Където всеки човек е една частица от огромния механизъм, която частица винаги е заменима, която частица е точно същата като всички останали. В която частица пулсира едно сърце, витае една душа, която също като всички останали, жадува да бъде разбрана, жадува да бъде обичана и да обича...

---

* чиндаллекот - букв.азалия
* тонгдемун - източната голяма порта
* намдемун - южната голяма порта
* понтеги - червеите на копринените буби
* ппалли ппалли - бързо-бързо
* чебол - огромен икономически конгломерат. Системата на чебол е установена първоначално в Япония, но после след Японската окупация над Корея, Корея я взаимства и това е една от причините, поради които Южна Корея постига големия си икономически растеж за толкова кратко време.
* соджу - традиционен корейски алкохол
* аджумма - букв. лелка, жена