автор: Princess

Кристално уморен дъждът
във пясъка изгуби се пресветло.
И в бисерната мида утринта
на топка свита засънува цветно...
Сънува как пространството във мен
релеф на мидата седефено чертае.
Разкъсвайки черупката на две,
със вещина на майстор то ме вае...
Рисува ми очите без небе.
С тъга насища ги наместо синьо.
Добавя морски залез в пръски две -
с тях дивия ми блясък да размие...
С раковина очертава то сега
снагата ми като топола вита.
Полага в мен сърце като дъга –
обагрено със седем цвята скитница.
Орисва ме да търся доживот
любовен трепет, цветно междутемие.
Да диря в тишината оня зов и име
нечие, и жадно вдъхновение...
Да търся от червеното любов,
от жълто топлината – да ме грее...
надежда от зеленото...и зов –
във синьото политнало да грее...
За да обичам, просто да обичам
закотвена в неземното пространство.
Забравяйки за другите да свличам
от себе си ненужни вещи, тайни...
Заравяйки под мъртвите любови
способноста си морна да почувствам
как простичко е, но и лудо ново
докосването нечие във утрото...