автор: kasiana

(фентъзи)

         Имеона затвори файла. От десктопа я гледаше океан в неоново синьо с милиарди пулсиращи над него звезди…Искаше ù се да се гмурне сред тях, да затанцува под звуците на оная космическа музика, която само душата ù чуваше…И ако рече Бог - да опне по невидимите ù струни стиховете, които сърцето ù лееше…
         Демиургът на Вселената сякаш чу тихия копнеж на девойката, защото една синя пеперуда я докосна, магията на словото затрептя и превърна каютата в уханно лятно поле, в което Ими – малка като елфида, запя:

Остави ме да танцувам в моето последно лято –
малка синя пеперуда, пùла капки от росата…

Остави ме да палувам в стиховете си, в които
чувствата ми бурно плуват под метафорите скрити.

Остави ме, сън бленуван, в мене литнал в дни последни.
Ще проблесна в сън сънуван…И в селенията ледни

ще изчезна в стон нечуван на един пулсар далечен …
Малка синя пеперуда – миг мечта и порив вечен…

         Когато и последният звук се отрони, една звезда от десктопа просветна и в нейното сияние се появи образът на жрицата на Мада-Ра.
         - Не тъгувай, Имеона, това не беше последната ти среща с Александър. – каза тя.
         - Защо ти, жрице, ме виждаш, а Еспòра и Великият македонец – не? – попита девойката.
         - Не се ли досещаш, дете?
         - Какво да се досещам? – искаше да каже писателката, но в този миг водното такси, с което пристигаше баща ù, Апостол Раев, спря шумно до яхтата и връзката с жрицата прекъсна.
         Имеона затвори лаптопа и се отправи към палубата, любопитна да види какво става. Беше рано Алекс Магнум да се върне, но след породилите се у нея съмнения относно личността на новия главен механик Парис Амиз, и към секретарката Розина, девойката си каза, че трябва да бди за всичко съмнително, което се случва на яхтата в отсъствието на Магнум.

         Апостол Раев бе уведомил предварително за пристигането си старши помощник-капитана Питър Соларис, който излезе лично да посрещне прочутия археолог.

         Стрелките на часовника клоняха към дванайсет и тези от екипажа, които не бяха вахтени, обядваха в столовата, затова на палубата имаше малко хора. Сред тях беше и Парис Амиз. Той се обърна към мостика, по който вървеше Апостол Раев и двамата срещнаха за миг погледите си. Пулсът на археолога се ускори – невероятна беше приликата на Парис с Дена. „Дали той почувства същия трепет, който премина през мен?” – помисли си професорът. В този миг към него се приближи старши помощник-капитанът, който го поздрави приветливо.
         Докато се ръкуваха, на палубата се появи писателката.
         Тримата мъже се загледаха в нея с възхита. Соларис питаеше нежни чувства към девойката, професорът бе горд, че е баща на това колкото красиво, толкова и умно негово творение, а Парис, който още не бе запознат официално с нея, се чудеше защо момиче, с хубост като нейната, на която биха завидели звездите от модната индустрия, се е затворило в яхтата на Алекс Магнум…

         Главният механик на AURORA изпита необяснимо вълнение в мига, в който срещна погледа на археолога. Бе чел за него от книги в библиотеката на баща си Луис, който бе запален по древните култури и дори притежаваше богата колекция ценни артефакти от различни части на света. Но никога досега Парис не се беше срещал лице в лице с Апостол Раев. И въпреки това, някаква струна в сърцето на младия човек звънна и извика в съзнанието му смътни, но необяснимо защо - мили на душата му образи…

         От майка си Никол – руска дворянка по произход, бе чувал, че авторът на „Война и мир” Лев Николаевич Толстой имал ясни спомени за себе си още когато е бил в пелени… „А защо аз нямам такива? Защо в албумите на семейство Амиз липсват бебешки снимки?” – се бе питал често Парис. Но когато поиска от майка си обяснение по въпроса, получи лаконичния отговор: „Имаше пожар в къщата, която обитавахме тогава, и между изгорелите вещи, бе и твоят бебешки албум, chèri.” И нито дума повече.

         А сега, един-единствен поглед на този чужд човек отключи невидима врата в съзнанието на младия мъж… И той се видя малък - да тича с русо, синеоко момченце в просторния двор на някаква вила, край която течеше река…Чернокоса красива жена весело разговаряше с млад мъж, който имаше чертите на Апостол Раев…” Откъде се взе това? – развълнува се Парис - Не познавам тези лица…Но защо и аз съм с тях? А може би това са роднини, на които сме гостували с maman и papa. Ще трябва да ги попитам…Или по-добре за сега да си мълча и да видя какво друго от невръстните ми спомени би могло да изплува…” – каза си главният механик и се запъти към каюткомпанията.

         Питър Соларис отиде за малко при вахтения офицер, след което се върна и покани професора и дъщеря му на обяд. Девойката благодари, но каза, че днес е на плодова диета и вече е пила коктейл от банани, малини и ананас. Тя изгаряше от нетърпение да чуе отговора на баща си относно главния механик и секретарката, но се досети, че баща ù може би е решил да огледа отблизо Парис Амиз, затова реши да не му пречи, пожела на него и старши помощник-капитана „приятен обед” и се оттегли в каютата си.

         Столовата ухаеше на вкусотии, приготвени от готвача Марко Аллегри, чиято фамилия напълно хармонираше с веселия му нрав. Той изчака Соларис и Раев, когото виждаше за пръв път, да разгледат менюто и се приближи към тях. И двамата предпочетоха салата с чèри домати, ризòто с пиле и аспержи в компания с бяло вино, а за десерт – сметанов сладолед с горски плодове.
         В това време влезе Парис и се огледа за свободна маса. Раев трепна – искаше му се да се запознае с него, затова попита Соларис:
         - Кой е този красив момък?
         - Новият ни главен механик – отговори старши помощник-капитанът – Искате ли да ви го представя?
         Раев кимна утвърдително и Соларис направи знак с ръка на Парис да приближи.
         Когато младият човек се изправи пред тях, Соларис каза:
         - Виждам, че другите маси са заети, господин Амиз, затова, ако нямате нищо против, Ви каня да обядвате при нас.
         Парис кимна утвърдително и седна на единия от свободните столове. Питър Соларис представи професора и главния механик един на друг. Апостол Раев поръча за тримата френски коняк с лаконичното обяснение, че днес има семеен празник, който иска да сподели с любезните си домакини…С този жест той целеше да предразположи Парис и да се сближи с него, защото сърцето му вече безпогрешно бе разпознало, че това е Огнян – един от изчезналите му преди години синове.
         - Познаваме ли се с Вас, господин Раев? Питам, защото имам невероятното усещане, че някога в детството ми съм Ви виждал.

         Въпросът на Парис беше толкова неочакван за професора, че ръцете му неволно трепнаха и от бележника, който държеше, изпадна цветна снимка. Младежът не долови какво става в душата на Раев, понеже в същия миг самият той бе силно развълнуван…От фотографията, която успя да хване преди да падне на пода, го гледаха образите, изплували в съзнанието му, когато за пръв път срещна погледа на археолога – две момченца, жена и мъж, с чертите на Апостол Раев.

Следва