Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 444
ХуЛитери: 1
Всичко: 445

Онлайн сега:
:: pavlinag

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗа любовта
раздел: Разкази
автор: kallin

Виковете на сина му го влудяваха. Животът на Ник стремглаво се носеше към пропастта. Единственият му син, третото от иначе здравите деца в семейството, внезапно се разболя към седмата си година. Преглеждаха го и го оперираха най-добрите хирурзи, и само Ник си знаеше какво струваше това на семейния бюджет. По-големите момичета, хубави като капки, никога не бяха създавали проблеми от каквото и да е естество. Най-малкият, Били, а по домашному – Баязид, също вървеше здрав преди да тръгне на училище. Кошмарът започна на седмия рожден ден на момчето.
Виковете на сина му го влудяваха. Животът на Ник стремглаво се носеше към пропастта. Единственият му син, третото от иначе здравите деца в семейството, внезапно се разболя към седмата си година. Преглеждаха го и го оперираха най-добрите хирурзи, и само Ник си знаеше какво струваше това на семейния бюджет. По-големите момичета, хубави като капки, никога не бяха създавали проблеми от каквото и да е естество. Най-малкият, Били, а по домашному – Баязид, също вървеше здрав преди да тръгне на училище. Кошмарът започна на седмия рожден ден на момчето. Оттогава, вече три години поради никому неизвестни причини Били се гърчеше от болки в корема. Съмняваха се за най-лошото, скенерът отрече. Междувременно детето направи перитонит. Едва го измъкнаха. Пристъпите продължаваха и след операцията, болките вече бяха придружени с кръвотечение и изтичане на изпражнения. Детето отслабна, прежълтя и се изплаши. Обстановката в къщи бе потискаща. От година време Джил, жената на Ник, не разговаряше с него. Момичетата гледаха да си намерят работа навън. Ник беше бесен от внезапните и безкрайно дълго траещи викове на най-любимото от децата си – като стонове на мъченик, като агония. Ник предпочиташе той самият да умре. Ходиха и на психиатър. Викаха екстрасенс и екзорцист. Джил доведе местния католически свещеник. Посетиха джамията в близкия голям град, разговаряха с ходжата. Така било писано, аллах ни изпитва, както прави с най-верните си чеда. След молитвата на ходжата пристъпите станаха още по-силни. Ник се отчая. Вечер, вместо да се прибере в къщи, седеше в бара и давеше мъката си в алкохола. Така веднъж без да иска изля чашата си върху нечия дреха. Човекът, вместо да му светне един юмрук, поднесе щипка трева към носа на Ник, от което Ник мигом изтрезня и се разяри.
- Шт! – каза човекът и прекара ръка по дланта на Ник. – Доста си я закъсал, Нихат.
Откъде тоя индианец знаеше домашното му име?
- Ти си турчин – продължи човекът, - жена ти е тукашна. А Баязид ти плаща счупените грънци.
- Айде кажи ми – Ник задърпа индианеца за ризата, - какво съм направил? А? Ако знаеш всичко това за мен, кажи ми, какво съм направил? С какво заслужих тоя ад?... – Ник цапна чашата върху барплота и столчето и се отчупи.
- Ти не... но някой в рода ти.
- Дядо ми беше хаджия. Баща ми – ходжа...
- Ако утре сутринта дойдеш при мен, ще питам.
- Кого?
- Великия дух.
Ник махна с ръка. Но на утрото дойде. Индианецът го заведе в някакво оградено място, където, както каза, разговарял с предците си и с Великия дух. Дълго и протяжно пя някаква песен-речитатив. Когато се съвзе от транса, обърна се към Ник:
- Великият дух е бесен срещу рода ти.
- Защо? Защо? Какво сме му направили?
- Баязид умори с мъчителна смърт един човек. Децата на тоя човек отнесоха белега от насилието. Тоя белег можеше да се изтрие само с любов. Ти замина, а имаше дълг за плащане. Ако беше взел жена от рода на страдащия, с любов щяхте да го утешите. Сега страдащият е в дома ти и ти нищо не можеш да сториш...
Индианецът говореше несвързано. Ник нищо не разбра.
- Ето ти, невернико – индианецът подаде на Ник едно листче от тефтерче. – Кажи на тоя човек, че те праща Бялото куче.
- Той ще излекува ли детето ми?
- Единствено в твоя власт е да направиш това. Човекът, при когото те пращам, може само да ти покаже пътя.
Индианецът, явно, бе луд. Но мигар Ник имаше избор? Удавник за сламка се хваща.
Адресът на листчето отведе Ник до някакъв гараж, пълен с боклуци. Особнякът, който излезе оттам, прочете върху листчето името на Бялото куче и каза:
- Влизай!
Ник объркано се огледа – сложена на трупчета олющена кола, по рафтовете – каски, сгънати сребристи дрехи, лъскави кълба от метал и каменни сфери, разхвърляни пирамидки, разни стъкларийки, кристали, раници и какво ли още не.
Ник не разбираше как тоя тип от гаража ще помогне на сина му.
- Къде трябва да отидеш? – въпросът бе повече от странен.
- Извинявай, объркал съм се.
Ник вече бе на прага, когато непознатият го върна с въпроса:
- Как да ти помогна?
Ник зина да разправи за проблема си.
- Чакай малко! – непознатият зашета пред машинка с размера на кутия за обувки и миг преди да се стопи във въздуха, каза: - Не си отивай. След минутка съм тук.
Ник се чувстваше глупаво. Бе попаднал на мошеници, две мнения нямаше.
- Казах ти да не мърдаш оттук – появи се от нищото стопанинът на гаража , заварвайки Ник да си тръгва. – Бялото куче казва, че имаш проблеми с предците.
Тоя гаражен гений се гавреше с мъката му. Ник тресна вратата, сподирен от думите на домакина:
- Аз съм последната ти надежда.
С много разправии и обяснения стигнаха до името на далечния прадядо Баязид, което преминаваше през поколения от рода на Ник. Прародителят бе живял някъде през 17 век – местен владетел в Габровско, Стара планина. Съчетавал функциите на бей, кадия и онбашия. Владеел голяма земя, търгувал с Виена и Цариград. От години преследвал местен хайдутин, а когато го хванал, побил го на кол – за назидание на раята.
- Какво иска да каже оня индианец? – спря се Ник по средата на разказа. – Че мръсният гяур се е преродил в сина ми?! Ще ви убия бе, и двамата с откаченото Бяло куче!
- Виж какво, човече – отвърна стопанинът на гаража, - аз не настоявам да ти помагам. Както искаш.
Щом си припомни изнемощелите викове на Били, звучащи като ехо от мяукане, Ник простичко каза:
- Какво да направя?
- В коя година е станало това с бунтовника?
Според документите в семейния архив, било е през 1698 г., дори бе посочена датата на смъртта на гяурина, след като три дни се мъчил.
- Добре. Вече знаем координатите. Сядай в колата.
- В тая трошка? Дори няма колела!
- Не и трябват. Сядай и не питай.
Ник бе виждал такова нещо само във фантастичните филми. Колата без колела се движеше през трептящ тунел и изхвърли пасажера си насред някаква пещера. В далечината светеше изходът, беше ден.
Ник излезе отвън и, ослепен от горещото лятно слънце, седна в тревата. На тревата в близост жени перяха и, воден от гълчавата им, Ник скоро ги откри. Като го видяха, всички хукнаха на различни страни, зарязвайки прането си. Когато разгледа отблизо мокрите дрехи, Ник постепенно осъзна, че се намира в друго време.
Трябваше да изпуши една цигара, за да се успокои и да осмисли случващото се.
Ако се съдеше по изоставените на брега дрехи, олющената бракма без колела там, в пещерата, бе машина на времето, която го бе отнесла в Османската империя.Вероятно днес щяха да побият на кола оня гяур. От семейната хроника Ник знаеше, че хайдутинът дълги години водил дружина, на старини се прибрал в родното си село. Причината за разпрата с легендарния прадядо Баязид била българка, която хайдутинът отървал от отвличане в бейските сараи. Официалното обвинение, внесено в документите обаче било, че хаирсъзинът Димо хайдутин издебнал и видял лицето на една от бейските жени.
След мъчителната му смърт, презирано от властта и подигравано от селяните, семейството на бунтовника заминало за Добруджа или за морето, не се знае точно. Сигурно е само, че от род в род са си предавали омразата към турците, неверието и бунта срещу бога. “Страдащият”, както го бе нарекъл Бялото куче, онзи, който щеше да угасне в ужасни мъки, щеше да вика в лицето на аллах, а наследниците на хайдутина щяха да се откажат от любовта.
Ник облече един мокър кат мъжки дрехи и се запъти към селото. А там вече свиреха зурни и биеха тъпани – водеха бунтовника, възрастен мъж с покъсана риза, синини и кръв по лицето и тялото.
И той бе там – Баязид бей, на бял кон, горд и напет, с лукаво тържество в очите.
- Чакай, беим! – Ник умоляваше прадядо си. – Пощади тоз човек!
- Не го убивайте! – беят посочи Ник на хората си. – Днес съм кефлия. Само сто тояги на голо.
- Милост, бей! – викна Ник. – Аз знам бъдещето ти. Ще съжаляваш, ако убиеш тоя гяур.
- Ти кой си и що не говориш турски като хората? Я си дай тескерето!
- Аз съм... ясновидец. Живея край едно теке.
- От кой край си?
- Търговищко... Ески Джумая.
- Как ти е името?
- Нихат.
- Дервиш ли си?
- Слугувам на дервишите.
- Лъжеш, куче! Виждам ти дрехите. Пък и не говориш като нас... Сто тояги! – нареди беят на хората си.
- Aynur, Aynur... senin aşkın yakıyor beni – Ник запя песничката, хиляди пъти чувана от баба му.
Беят замръзна.
- Майка ти се казваше Айнур и когато умираше, поиска да построиш чешма в нейна памет. Ти още не си решил дали да е в родното и село или в Габрово. Ще направиш чешмата насред пазара в града.
- И защо ще съжалявам, ако смажа таз гяурска свиня?
- Всеки от внуците ти, кръстен на теб, ще изпитва същите мъки, като тоя нещастник.
- Лъжеш!
- Не лъжа – въздъхна Ник.
- Как тъй да пощадя мискин и хаирсъз, че да го оставя да ми бунтува раята?! – и беят заповяда на хората си – Гяуринът на кола, тоз лъжлив ясновидец да се обеси!
Ник отчаяно разблъска пазвантите:
- Бягай! – викна на български към хайдутина. – Бягай, бе!
Човекът, макар и пребит, измъкна се, като се опита да помогне и на Ник.
- Бягай, ти казвам! – викна Ник. – Аз ще се оправя!
- Значи тъй – каза беят, след като спря да рита окования Ник. – Ти му помогна да избяга, сега ще заемеш неговото място!
Докато умираше на кола, Ник виждаше порасналия Били –
висок, широкоплещест младеж с лицето на Баязид бей. Не знаеше, че спасеният хайдутин щеше да завещае на потомците си – всяко лято да дават курбан. Много от тях щяха да станат първенци и да ръководят живота в освободена България, а правнук на същия този бунтовник щеше да стане собственик на огромна световна корпорация.
Ник виждаше само своя Били – здрав, усмихнат и щастлив.
Пееше заедно с майка си онази стара песничка за хубавицата Айнур. Усмивката бе последното нещо, което Ник остави на този свят.



Публикувано от viatarna на 27.08.2012 @ 18:03:04 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   kallin

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18.06.2021 год. / 06:29:30 часа

добави твой текст
"За любовта" | Вход | 4 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: За любовта
от hristam на 27.08.2012 @ 18:27:09
(Профил | Изпрати бележка)
Брей, не бях чела нещо подобно от теб...Има толкова жива атмосфера и е така ярко описано, като че ли си бил там. А аз минавам по стъпките ти...
Беше ми много интересно.


Re: За любовта
от Ufff на 28.08.2012 @ 04:31:53
(Профил | Изпрати бележка)
Много обичаш да изчезваш за дълго време, разказвачке, но като се появиш, все си различна и изненадваща.
Поздрав!


Re: За любовта
от _katerina_ (lili_ket@abv.bg) на 28.08.2012 @ 05:43:36
(Профил | Изпрати бележка)
Поздрави за хубавия разказ!:)


Re: За любовта
от agripina на 15.11.2012 @ 09:18:05
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми хареса! Браво!