И плачеха,
и любиха се бавно,
в ритъма на уморените вълни
и песента на лодката.
Морето, тя и той – едно.
Морето и светът – едно.
Проникна същността в себе си,
забравила началото,
готова да познае края.
На звук единствен
хармоничния акорд,
въздишка бяла в багрите на лятото.
И две деца,
огледаха се в двама възрастни,
познайници незнайни,
застанали
пред прага на смъртта
от извора живот
да пият.
Два свята,
слели се в един единствен
сън за двама.
Поема тъжна,
за закъсняло раждане,
от думи овдовяла.
И кой ще разбере,
как времето излъгаха,
възседнаха му гребена,
отвъд ръба на щастието на човеците,
сред многото
и над различните,
в зародиша на своя свят,
без взрив,
и в нищото,
потънаха в прозрачна,
мека тишина.
И тихото,
засрамено, замислено море
им стана храм
и купел на невинност мъдра.
Забрави той осакатеното дете,
тя под ноктите си крехките
следи любов прикри.