автор: Izabella

/На Мама и Синовете ми/
Мамо,
не ме учи да съм силна, мамо,
защото силата не носи свобода,
крещи за контрол,
капризна е и изискваща.

Мамо,
не се сърди, че не нося цветя само,
а и въпроси-трънливи и остри,
венци от съмнения в твоето "трябва",
в моята обсебеност,
в нашите рамки,
в чуждия рай.

Мамо,
усмивката ти е най-вълшебния дар,
който сърцето ми получава,
без да моли да прошка,
без да си спомня за пожарите,
за горещите обръчи,
през които прескачаме
заедно,
недоизказано.

Но Мамо,
ти ми прости,
за моята луда обич,
от която често боли,
когато вървя към мечтите си,
и вървя към мечтите ти,
притихнали залезно,
избухващи изгревно.

Прегръщам сърцето ти,
Мамо,
за да прегърна сърцето си,
Мамо,
обичливо
и
осмислено.