автор: ZAGORA

Утрото ми е синеоко
с бели коси и галещи длани.
В очите ми наднича дълбоко
погледа ми унесен да хване.

Бръчките му отиват,
като вълни по лицето му бягат.
Утрото ми е щастливо-
вижда се и му приляга.

Усмивката му ме обича,
познае ли ме, на устните му напъпва.
Утрото подир мен тича
към кварталното кафене пристъпва.

И топи вътре мрака
все още със правите си рамене.
Моето утро чака
и моли Бог да ни събере.

А аз съм сътворила
с обич и нежност да ме дари,
шал да ми е от свила,
в ръцете ми празнично да звъни...

Моето утро вярва,
че съм единствена и неповторима.
Види ли ме се втурва,
радва се като дете,че ме има...

То обхожда със нежност
всяка моя извивка.
Словата му са безбрежност
гласът му е галена завивка.

Моето утро е живо
и ласкаво като бургаското море.
Двамата щастливи
пием перфектното си кафе.