Безкрайна бяла автострада.
В колата съм. Пътувам сам.
И автострадната ограда
ограничава ме – дотам.
Маршрутът ми е строго програмиран –
от София до Пазарджик.
Прекъснатата линия раздират
джигити наши и Агджи.
Пейзажът е безкрайно скучен.
Отпред е хълм, а вдясно – Ихтиман.
Отчаяно ми махат два човека,
но аз не спирам, а съм сам.
Тунел – и скоростта намалям.
Превключвам къси светлини.
И на парад минавам край радара,
прицелен в мене отстрани.
О, колко съм възпитан – и брутален!
Съвременен и покварен.
Безкрайно сив и автостраден,
роботизиран и скопен.
Моторът леко ме унася.
От мислите боли глава,
Това е сигурно от стреса.
Ще трябва някъде да спра.