автор: Milvushina

Продължение от Паднала от небето (5)

Сами надникна в къщичката, но не видя ангелчето вътре.
- Лукса! – провикна се той. – Лукса!
Тя мълчеше.
- Лукса! Къде се криеш?
Сами чу приглушен момичешки кикот. Не можеше да определи откъде идваше звукът, но беше някъде извън къщичката.
- Ще те намеря и ще видиш тогава! – закани се той.

Ангелчето отново се засмя. Сами се обърна и я видя. Главата й се подаваше от гъстата корона на близкото дърво.
- Ела ме хвани – ухили му се Лукса.
- Непоправима си! Слез оттам!
Самюел ни най-малко не очакваше, че ангелчето ще разпери крилцата си и за по-малко от един удар на сърцето ще се озове пред него.
- Видя ли Едем? – попита я той.
- Не – въздъхна ангелчето. – Може би, ако бях на върха на най-високата планина, щях да го видя, но не и тук. Ще чакам. Ако мама не ме открие, може би крилата ми ще пораснат и някой ден ще мога да се върна сама на Едем.

Самюел отвори уста да попита колко време ще отнеме това, когато между тях прелетя голяма цветна пеперуда. Ангелчето събра шепи и ги протегна към пеперудата, а тя спокойно кацна на дясната й длан.

Лукса му беше казала, че може да говори с животните, но едно беше да го знае, а съвсем друго – да го види със собствените си очи. Сами зяпна. Ангелчето забеляза изражението му и се засмя. Крилцата й се подадоха изпод наметалото и затрептяха.

Цял рояк пеперуди се появи измежду дърветата и обгради Лукса като пъстроцветна буря. Една по една те си намериха място по ръцете, роклята и раменете й. Поразен от гледката, Сами не можеше да откъсне очи от нея. В живота си не беше виждал нищо по-прелестно от облеченото в бяло ангелче, което стоеше мирно като статуя и се усмихваше на десетките пеперуди, пърхащи с ефирните си шарени крилца.

Лукса вдигна дясната си ръка към слънцето и роякът отново се вдигна във въздуха. Тя размърда пръсти, все едно махаше на пеперудите за довиждане, а те се разпръснаха между дърветата като едри цветни конфети.

- Изненадан си – отбеляза ангелчето след миг мълчание.
Сами се сепна от гласа й и най-сетне дойде на себе си.

- Аз… да. Така е – призна си той. - Толкова малко знам за ангелите… всъщност съвсем нищо не знам за вас. Преди да те срещна, не вярвах, че не сте по-реални от русалките или драконите например. Вие наистина ли сте Божии пратеници?

- Може и така да се каже – сви раменца Лукса.

- Значи си виждала Бог? Говорила ли си с Него? Как изглежда Той? Наистина ли е белобрад старец, седящ на огнен трон, наблюдаващ хората отгоре?
Като чу това, Лукса така силно се засмя, че се преви на две, а звънкото й гласче отекна в гората.

- Белобрад… старец… на трон? – каза тя на пресекулки, като се опитваше да си върне спокойствието. – Как ти хрумна това?!

- Така си го представяме ние, християните – отговори Самюел малко обидено.

- Съжалявам, не исках да те засегна – извини се ангелчето. – Хайде да се поразходим заедно и да поговорим. Обещавам, че няма да се смея повече.
Лукса му протегна ръка, а момчето я хвана и я поведе между дърветата към малкия поток.

- Вярваш ли, че имаш душа, Сами? – попита го ангелчето внезапно.
- Разбира се.
- А как изглежда тя?
Самюел се стъписа от въпроса й.

- Нямам представа – отговори той след дълъг размисъл. – Може би душата е като вятъра. Чувам го, усещам го, но това не означава, че той “изглежда” някак.

- Тялото и душата ти са две различни неща, но са напълно зависими едно от друго и са неделими части от едно цяло. Те взаимно се подкрепят и се ограничават. Душата не може да съществува без тялото, а тялото не може да живее без душата.

Сами кимна, а ангелчето продължи:
- Както тялото ти е изградено от клетки и тъкани, така тази гора, слънцето, водата, човеците, ангелите, звездите, светлината, всички те са част от Вселената. Попита ми ме за Бог. Бог е душата на Вселената.

Самюел се замисли. На друго ги учеха свещениците още от деца, а на него никога не би му хрумнало да погледне на света от този ъгъл, но в казаното от нея имаше някаква странна и същевременно здрава логика.

- Мисля, че разбирам – каза той накрая. – А тогава каква е ролята на вас, ангелите?
- Сложно е. Няма да разбереш.
- Опитай да ми обясниш – помоли я той.

- Щом настояваш, ще се опитам. Най-важното, което трябва да знаеш, е, че за да съществува, Вселената трябва да се променя. Ето защо дори най-дребните частици се движат. Добре, да се върнем на сравнението на света с тялото ти. Представи си, че си замръзнала статуя. Представи си, че не ходиш, не говориш, не спиш, дори не мислиш. Жив ли си или не?

Сами бавно поклати глава.

- Промяната се изразява чрез движението, а времето я отмерва. Промяната, обаче, не може да бъде пълна. Ако ти си тук, но изчезнеш, а някъде там се появи друго момче, но тъмнокосо, с друго име, с други спомени, нима това ще си ти? Не. За да съществува, Вселената трябва да се променя, но същевременно да остава същата. Звучи ти невъзможно, но всъщност съвсем не е така. В къщата има твоя стара снимка, на нея си ето толкова висок и имаш по-дълга коса, но за мен няма съмнение, че си ти. Така прави и Вселената. Нещо се запазва и нещо си отива.

Двамата седнаха на тревата пред потока, а Лукса замълча за момент, за да му даде време да помисли над думите й. Сами й кимна да продължи.

- А ние, ангелите, сме нужни на Бог, за да пазим реда. За да помним. Също като кръг, нямаме начало и нямаме край. Нашето присъствие се противопоставя на хаоса във Вселената. Именно ние сме онова, което остава завинаги същото.

- Това означава ли, че сте безсмъртни?
- Ние не сме като хората, Сами. Не се раждаме и не умираме. За нас времето не е безкрайно. Ние просто съществуваме извън него.
- А Бог? Как говорите с него?
- Не мога да ти обясня.
- Опитай!
- Добре. Скрий дясната си ръка зад гърба си.
- Готово.
- А сега ми кажи как го направи.
Сами я изгледа изпод дебелите си очила.
- Как го направих ли? Извих китка и преместих ръката си.
- Но как?
Момчето сви рамене и не отговори.
- Ето защо не мога да ти обясня как говорим с Бог. Ние просто знаем. Най-много от всички знаят херувимите.
- Защо? – попита Сами.

- Това е предназначението им. Ние, ангелите, сме разделени на девет ранга и на всеки ранг е отредена различна роля. Най-ниско стоят обикновените ангели и архангели. Над тях са началата, те се грижат за всички нас на Едем. Силите и властите са пазители на реда. Мама е господство – велик пълководец! В нашата йерархия с по-висок ранг от нея са само престолите, херувимите и серафимите. Херувимите знаят най-много. Те са нашите говорители.

- А престолите? – поинтересува се Сами.
- Те… те са различни. Не приличат на нас, нямат крила. Грижат се за Дървото на Живота.
- А серафимите?
- Серафимите – каза Лукса благоговейно – са само четирима. Те носят светлината на света. Тяхното сияние е толкова силно, че само престолите и херувимите могат да му устоят. Дори мама никога не ги е виждала.

- А ти какъв ранг имаш?
- Нямам ранг още. Малка съм.

Сами се спря на пътя и я изгледа бавно. Лукса беше още детенце, което дори не можеше да промие собствената си рана или да заспи само в тъмното. В същото време, обаче, тя знаеше повече за света от най-великите философи на земята. Самюел импулсивно взе деликатните й ръчички в своите и се обърна с лице към нея:

- Благодаря ти, че споделяш всичко това с мен.
- Ти си ми приятел – каза Лукса чистосърдечно.
- Може ли да те целуна? – попита той неочаквано дори за самия себе си.

Ангелчето кимна срамежливо, а Сами се наведе към нея и със затворени очи докосна бузката й с устните си. Въпреки че това продължи само миг, той се почувства така, сякаш беше изпил цяла кана вино. Лукса му се усмихна. На момчето свят му се зави; чак не можеше да си поеме дъх от вълнение. Гъста руменина покри цялото му лице.

- Добре ли си, Сами? – попита го тя.
- Всичко е наред.
- Наистина ли?

Ангелчето го наблюдаваше с любопитство с големите си зелени очички, а главичката й беше леко наклонена настрани. Сами отново се възхити на съвършената симетрия на деликатните й черти. Ако бузката й беше така неописуема копринена и мека, колко ли топли и нежни щяха да бъдат устничките й върху неговите? Той прочисти гърло и прогони неканените мисли.

- Когато те намерих, ми мина през ум, че може да си паднал ангел – каза той, а собственият му глас му звучеше чужд и далечен. – Сега знам, че това не би могло да е възможно.

- Какво искаш да кажеш?

- Ние, християните, знаем за ангелите от Библията. Казва се, че когато Бог сътворил човека, той събрал всички ангели и ги накарал да слязат на Земята и да се поклонят на най-великото му творение. Но един от най-високопоставените ангели на име Сатаниел отказал да се подчини. Към него се присъединили и други и на небето започнала война. Господ се разгневил и изгонил бунтовниците. Отнел им крилата, а те, в немилост, отишли на Земята. Затова ги наричаме паднали ангели. Но ти не като тях, нали?

Лукса го слушаше с изумление.
- Има зрънце истина в твоя разказ, но само толкова. Съвсем не се е случило така…

Като каза това, тя наведе глава и се втренчи в крачетата си, както правеше, когато беше уплашена или унила. Сами се запита къде ли е сбъркал отново.

- Защо се натъжи? – попита я той плахо.

- Ние сме стари като света, Сами – каза тя много тихо. – Мама помни времето, когато Земята е била безкрайна гола пустош, покрита с океани. Когато хаосът от сътворението бил овладян, Бог се заел да намери онази частица, която ще продължи да съществува. Ще се променя и се запазва. Така се появили дърветата, цветята, животните… хората. Идвали едни, отивали си, а на тяхно място идвали други и така дори до днес. А ние… ние оставаме съвсем същите. Това е нашата роля. Това е съдбата ни.

Лукса замълча, а Самюел се опита да се представи какво е светът, в който живее никога да не се променя, а всеки ден по нищо да не се различава от предния. Опита се и не успя.

- Накрая на света се появили човеците, а ангелите ги наблюдавали, слушали ги. Виждали всичко от Великия Зид. Хората скърбели и се смеели, любопитствали, имали семейства, събирали се, разделяли се. Едни си отивали, други идвали на тяхно място. Гледали ги ангелите и много от тях се натъжавали. Накрая херувимът Самаил, на когото ти си наречен, се обърнал към Бог. “Господи,” казал Самаил, “ние ти служим вярно откакто свят светува. Всичко виждаме, всичко знаем, всичко помним. Уморени сме и страдаме. Позволи ни да поживеем сред хората, които ти създаде по наш образ и подобие. Позволи ни да живеем и после да умрем. ”
- Господ разбрал. Казал на Самаил: когато страдате вие, страда и Вселената, страдам и аз. Позволил на ангелите: онзи, който е твърд и непоколебим в болката си, ще се слее с Дървото на Живота, а тялото му ще бъде изпратено при човеците, където ще скърби, ще се смее, ще живее и ще умре. Пръв от всички си отишъл херувимът Самаил, заедно с дванадесет други ангели. Копнеели да усетят... да изпитат онова... онова, което те накара да ме целунеш. Оттогава го последвали още оседмесет и трима.
- Господ не прокудил ангелите от Едем, Сами. Той разбрал, че те тъгуват и ги наградил за дългата и вярна служба. Ако не беше така, нямаше да ме има.

Самюел беше така слисан от разказа й, че дълго време се взира в Лукса и мълча.
- Как така нямаше да те има? – попита той тихо.

- Ние сме Котвите – обясни тя. – Без нас Вселената ще рухне. Нашият брой никога не се променя. Когато ангел се слее с Дървото, друг идва на негово място в Едем. Най-високата чест, която може да бъде оказана на един ангел в Едем, е да има дете. Когато Сила Глориа получила разрешение да си отиде, херувим дошъл при майка ми и й съобщил, че желанието й ще бъде изпълнено. Тя сложила пух от крилото си в Дървото и така съм се появила аз. Мама е много горда, че ме има.

Като спомена майка си, очичките на Лукса се напълниха със сълзички.
- Какво има? – притесни се Сами.
- Мама много ми липсва.

Без да поиска разрешение, Самюел притегли ангелчето към себе си, а то се сгуши в него. Лукса подпря челце на рамото му, а той я остави да си поплаче на воля.

По-късно когато се прибраха Самюел опъна едно вехто одеало под високото дърво и двамата си устроиха пикник с плодове и сандвичи. Това не подейства съвсем и за да я разведри, момчето й предложи да й среше дългата й до кръста коса. Лукса се настани пред него под дървото, а Сами бавно започна да прокарва четката през тъмните й къдрици. Ангелчето притвори очи и се поотпусна.

- Можеш ли да се катериш?
- Аз? Да се катеря? – изуми се Сами.
- Трябва да те науча. Можем да вечеряме в короната на дървото, вместо в корените му.

Момчето отметна пореден кичур коса и се загледа във вратлето на Лукса. Кожата й беше перленобяла и много нежна. Въпреки че бяха прекарали следобеда във философски разговори, въпреки че разбираше, че ангелите нямат нито пол, нито семейства, Самюел не можеше да се спре да вижда я нея преди всичко неземно красиво момиче.

- Защо спря? – попита го тя протяжно.
- Помислих си, че научих достатъчно за ангелите засега. Време е аз да ти покажа повече за живота на хората.
- Какво имаш на ум?
- Някой ден скоро ше те заведа на кино да гледаме филм.
- Добрееее – замърка ангелчето. – Но сега продължавай. Хубаво е.

Сами нямаше нужда от втора покана. Късно вечерта по нейно настояване той остави Лукса под дървото и си тръгна към дома, а по пътя се обърна няколко пъти, за да я погледне за последно. Тя се преструваше на задрямала, но внимателно го следеше. Когато той замина, тя отвори очички и потъна в размисъл.

Самюел само си мислеше, че ангелчето не забелязва промяната в погледа му или вълнението му, когато я целуна. Момчето не знаеше това, но Лукса вече учеше за живота на хората и започваше да разбира защо херувимът Самаил е напуснал Едем.

Следва продължение