автор: SvetoslavNahum

Беше прекрасно утро в края на лятото, когато слънцето грее косо и се усеща мъдростта на идващия септември. По небето преминаваха малки облачета, повеят красиво полюляваше зелените листа на гората отсреща, светлината играеше по фотьойлите, меко се процеждаше през нежните прозрачни завеси, въздухът беше свеж, прохладен, без следа от жега и задух.
След тригодишни усилия, най-накрая бях дочел „Посмъртните записки на Клуба „Пикуик“. В главата ми звучеше онази част от финала, в която Дикенс призоваваше да виждаме светлината, а не мрака в живота.

Затова почти не се изненадах, когато телефонът в къщи иззвъня. Погледнах – непознат номер, много дълъг, започващ с кода на Англия. Не очаквах самият Дикенс да ми се обажда от сутринта, но все пак, но все пак... Вдигнах.

- Мистър Нахум? - басово прозвуча уверен мъжки глас. И наистина говореше на английски.
- Да, аз съм – отговорих.
- Обаждам се от британското посолство.

Не попитах откъде имат домашния ми телефон. Не попитах защо ме търсят. Както казах, бях омагьосан от Дикенс и исках да виждам само светлината.

- Бихме ли могли да се срещнем с вас, примерно днес, и примерно след малко?

Нямах какво да правя този ден, освен да му се наслаждавам.

- Разбира се – съгласих се.
- Чудесно, благодаря ви. В десет часа в „Кралска закуска“?
- О`кей. А как ще...
- Аз ще ви разпозная, бъдете спокоен – прекъсна ме гласът отсреща и слабо се засмя. - Ще се видим там – и затвори рязко.

Направих си малко кафе, запалих цигарка, и междувременно се облякох небрежно-елегантно. Оставих маратонките да си почиват и нахлузих черни обувки. Довърших се и със спортно сако. Така. Британско посолство. На Нейно Величество посолството. Хубава олимпиада беше току-що в Лондон, спор няма. И Кралицата все едно, че наистина скачаше с парашут. Заедно с кого? С Джеймс Бонд. Е, този, който ми се обади преди малко, определено не звучеше като Дикенс, но като Джеймс Бонд – много.

Когато влязох в „Кралска закуска“ точно в десет часа и започнах да се оглеждам, разбрах, че се чувствам спокоен.

От маса в ъгъла леко се надигна около петдесетгодишен снажен човек в безупречен сив костюм, помаха ми късо и веднага седна обратно.

Приближих. Той пак стана и ми подаде желязна десница.

- Заповядайте, нека изядем по една богата, истинска английска закуска! - рече поривисто.

Беше със стоманено сиви очи, гледаше твърдо, имаше сравнително интелигентна физиономия, волева челюст, издадена брадичка и прошарена рижаво-руса коса. Носеше рядък, тежък часовник, пръстен с диамант, скъпа риза и атрактивна вратовръзка, издържана в сиво и черно. До него се мъдреше кожена чанта. Най-голямо впечатление ми направи иглата на вратовръзката му – от бяло злато, представляваше британския герб.

След като върна сервитьора, за да му донесе по-рохко яйце, той без предисловие премина направо на въпроса:

- Вижте, аз съм представител на външното разузнаване на Обединеното Кралство. Но не се притеснявайте.

Естествено, че се притесних. Малко. Дикенс ме крепеше през онази паметна сутрин.

Събрах кураж и попитах уточняващо:
- МИ-6?
- Аха, именно.

Значи, наистина, правилно ми е звучал като Джеймс Бонд.

- А няма ли да си поръчате водка-мартини? - пошегувах се.

Той схвана веднага, засмя се, и отвърна:
- Оставете Джеймс Бонд на филмовата индустрия. В действителност нещата са доста по-различни.
- О`кей – съгласих се на глас, но вътрешно се съмнявах, че нещата са различни.
- Нека направо ви кажа за какво ви обезпокоих. Преди седмица в електронната си поща в G-mail, в раздела „Документи“, сте качили файл със заглавие „МИ-6“. Вярно ли е?

Леле! Тия са по-опасни и от Джеймс Бонд. Не че имах какво да крия, но се подразних все пак от навлизането в личното ми пространство. Моята поща, моите файлове.

- Вярно е – отговорих твърдо и го погледнах в очите.

Това май му хареса донякъде.

- Вижте – въздъхна той. - Само искам да ми изясните за какво става дума, и ще ви оставя на мира. Освен това, закуската е за сметка на британското правителство – усмихна се офицерът.
- Но, мистър....
- Смит, да речем.
- Добре, много добре, мистър Смит, но след като можете да влизате в пощата ми и да гледате всичко там, нима не можете сами да проучите какво съдържа файлът?
- Хм, малко е деликатно. Вие сте попаднал в някаква извадка. Нашите компютри са се ровили по ключови думи. Освен това текстът на файла е на български...
- Предполагам, че за вас това не е особен проблем? - попитах го.
- Никакъв даже – усмихна се пак Смит. - Но вие не сте английски поданик. Ние спазваме правилата. Това е просто рутинна проверка. Искаме от вас лично и първо да чуем защо файлът ви се казва така, вие ли сте авторът му и какво съдържа той?

„Аха – помислих си. - Вече са разчели файла и са го съхранили при себе си. Ще сравняват какво ще им кажа сега, дали това което ще чуят, ще съвпадне със съдържанието на текста. А после пък, ако лъжа, ще гледат дали няма да тръгна да променям файла или да го подменям. Но все едно.“

Все едно, защото и през ум не ми беше минавало да им кажа друго, освен истината.

- Мистър Смит, отговорът е много прост – усмихнах се аз.
- И по точно?
- И по-точно, аз съм писател.
- Това е вярно. Проверихме.
- Искрено се радвам, че МИ-6 потвърждава, че съм писател. Това не е малко. Ще трябва да го включа в биографията си, в случай, че някой случаен критик...
- Мистър Нахум, забравих да спомена, че разговорът е поверителен.
- Знам, пошегувах се.
- Добре. Продължете, моля ви – Смит погледна часовника си, после чантата си.
- Това, което сте видели, е част от моята новела за Вапцаров.
- За кого?
- За един голям български поет. Разстрелян е през 1942г., по време на Втората световна война.
- Това какво общо има с МИ-6? - усъмни се Смит.
- В новелата проследявам плетеницата сложни и противоречиви интереси на външните разузнавания в България от онзи период – Абвера, Гестапо, НКВД, ГРУ, вие и американското бюро ОСС. Попаднали сте на главата, посветена на англо-американските интереси. Работното име на файла наистина е „МИ-6“, за да се присещам, когато окончателно сглобявам всички текстове.
- За какво се разказва в тази глава?
- Представители на МИ-6 и на американския ОСС се срещат тайно с демократично настроени български политици и интелектуалци в една квартира. Предупреждават ги, че се готви Закон за защита на нацията, че предстои погром и забрана на масонските ложи, еврейските организации, литературния ПЕН-клуб и тъй нататък, да не ви отегчавам.
- Напротив! Та как ще ме отегчавате! Значи, излиза, че ние сме представени в положителна светлина?
- Да, защото фактите от онзи тъмен за човечеството период говорят във ваша полза. Но ако не вярвате, че това е съдържанието на файла, можете сами да си го прочетете, в края на краищата!

Смит се успокои видимо. Облегна се назад.

- Добре, мистър Нахум, всичко е наред. И понеже, проучвайки ви, много ни хареса вашият разказ „Заловеният Еднорог“, решихме да ви направим един малък подарък накрая. Ето, заповядайте!
Той бръкна в кожената чанта, измъкна неголяма калъфка от тъмносин плюш, извади предмета отвътре и го сложи върху масата. Беше красив метален плакет с тежък постамент. Изобразяваше лъв и еднорог.

- Истинският Кралски герб на Англия! - с гордост рече Смит. - Сервитьор, ако обичате, по едно голямо малцово, и сметката, моля!

Така, въпреки правилата на протокола, завършихме английската закуска с уиски. Поговорихме за Великобритания. Похвалихме току-що приключилата олимпиада в Лондон. Казах му, че съм член на „Пикуик Клъб“ във Филаделфия. И той, оказа се, обичал Дикенс.

Понякога наистина е добре да виждаш не тъмата, а светлото на деня. Английската закуска много помага за това, повярвайте ми.